Клайв Къслър - Мираж

Той лично пилотира подводницата. Час преди залез се спуснаха във водата от лунния басейн и се потопиха достатъчно дълбоко, за да не могат да бъдат видени отгоре. Щом се спуснеше мрак, можеха да изплуват на повърхността. Придружаваше го Линда Рос. Тя щеше да върне четириместната миниподводница обратно на кораба. Цялото оборудване, което превозваха, беше във водонепромокаем контейнер, закрепен на палубата на подводницата.

– Мога ли да те питам нещо? – попита Линда, когато започнаха бавното придвижване до един неизползван кей в река Хуангпу.

– Давай. – Бяха на такава дълбочина, че още имаше малко видимост, така че виждаха плавеите, които се носеха край дебелия прозрачен купол, който се издигаше на мястото на кулата. Подводницата се управляваше с помощта на система лидар – по същество съчетание от радар и лазери.

– Защо просто не пратим ракета по терасата, когато Кенин се изтяга там на слънце?

– Ако ставаше само въпрос за отмъщение, вече щях да съм го направил – обясни Хуан. – Обаче аз искам да пипна неговата стелт технология или онова, чрез което корабът изчезна и което обърна Дула и теб с «Шакир».

– Аха. Предполагам, че после ще го предложиш за покупка на моя и твоя любим чичо?

– Докато бяхме на Бермудите, разпалих апетита на Лангстън Овърхолт. Той каза, цитирам: «Намери ми това нещо и ще ти дам празен чек от хазната». Привижда ми се единица, следвана от осем нули.

На Линда ѝ трябваше почти секунда, за да си представи тази цифра.

– Сто милиона! Мале мила!

– Току-що им върнахме техния откраднат милиард. Смятам, че могат да си го позволят. Лангстън ще скърца със зъби заради сумата, но това няма значение. – Хуан се усмихна, когато си представи гледката. Неговият стар ментор беше известен във Вашингтон като блестящ стратег, но и като най-голямата скръндза.

От време на време се издигаха близо до повърхността, за да уловят нов джипиес сигнал и да го нанесат на навигационната карта. Бореха се с течението на Янгдзъ, затова напредваха бавно. Тъй като Шанхай е най-голямото контейнерно пристанище на света, над главите ми боботеха невъобразимо количество кораби. На двамата в подводницата съскането на водата, триеща се в бордовете, и плясъкът на винтовете звучаха като симфония на индустриализацията. Движението и шумът малко намаляха, когато завиха, за да заплуват по река Хуангпу, която разсичаше на две огромния град.

Придържаха се към средата на реката. Хуан знаеше, че от двете им страни се простират безкрайни кейове. Това беше индустриален град и реката беше неговата главна артерия. Когато минаха край квартал «Пудонг», се намираха на дванайсет метра дълбочина, но въпреки това отгоре проникваше мъжделива неонова светлина от многото сгради, издигащи се покрай реката. Двайсет минути по-късно се носеха на дрейф към мястото на срещата. Районът в момента се обновяваше. Някога тук се беше издигал циментов завод, но сега земята беше прекалено ценна и предстоеше да се превърне в жилищен район. В небостъргачите, които изникваха на мястото на завода, щяха да живеят пет хиляди души.

В момента фабриката вече беше разрушена, но кеят, където някога бяха докарвали суровините и извозвали готовата продукция, още си стоеше. Хуан носеше една от техните кодирани преносими радиостанции.

– Амфибията е тук – обяви той.

– Крайно време беше, амфибийо – отговори Еди. – За миг си помислих, че ти е дошъл акълът в главата и се прекратил операцията.

Хуан продуха баластните цистерни и миниподводницата изплува в сянката на кея. Той бързо съзря възможността да я скрие между стената му и една потънала баржа. Тук щяха да са невидими. Еди беше паркирал китайския минибус, имитация на «Тойота». Валеше ситен дъжд, който размазваше светлините на града. Хуан откопча коланите, сложи ръка на рамото на Линда и после се отправи към люка.

– Пази се – каза му тя.

– Доскоро.

Еди вече беше освободил каишите на водонепромокаемата кутия с оборудването, закрепена на палубата. Заедно с Кабрило я качиха в товарния отсек на буса. Самата кутия не беше по-голяма от подобните на нея багажници за автомобили и тежеше по-малко от петдесет килограма.

След като свършиха, около миниподводницата започнаха да бълбукат мехурчета и скоро тя изчезна в своята обичайна среда. Линда щеше да плава по течението, а сега беше отлив, така че щеше да стигне на «Орегон» два пъти по-бързо, отколкото им трябваше, за да стигнат до тук. Еди закара буса на обществен паркинг, който се намираше на по-малко от три километра и половина от крепостта на Кенин. Прекараха следващия час проучвайки предметите, които бяха вкарали контрабандно в Китай, за да се уверят, че нищо не е повредено. Хуан щеше да повери живота си на тези уреди, затова беше внимателен и методичен.