Клайв Къслър - Мираж

Върна се в техния офис под наем. Кабрило се взираше през големия телеобектив в потъналата в сумрак покривна градина.

– Някакъв напредък? – попита той, без да се обръща.

– Нито грам. Утре ще се опитам да наблюдавам предната врата, но ми се струва, че подобно на началника си са се окопали. А при теб?

– Тц – отговори кисело Хуан. – Проверяват терасата всяка заран и отново, когато някой ще я използва.

Той и Еди нямаха друг избор, освен да останат цяла седмица. Рутинните действия се различаваха съвсем малко. Понякога Кенин обядваше край басейна, друг път се разхождаше по пътеките между дърветата и храсталаците. В края на седмицата момичето беше сменено. Новата не се различаваше по нищо, освен по дължината на косата. Щеше да е нужен огромен екип, за да бъде проследена – толкова голяма група, че щяха да се издадат.

Имаха и други наблюдения. Военна музика се носеше по всички улици и площади на Шанхай, където скоро се появиха и патриотични плакати. Войниците по улиците бяха обичайна гледка и гражданите се трупаха около тях, за да се здрависват. А в небето над града военни самолети разиграваха нещо като импровизирани представления.

В страна, където всичко се следеше и контролираше строго от компартията, всяко нещо се случваше по някаква причина. Тази военна пропаганда се правеше с цел хората да подкрепят компартията в продължаващия спор с Япония за собствеността на островите, известни в Китай като Дяою, а в Япония като Сенкаку. Онова, което започна като дипломатическо надцакване, скоро ескалира. След откриването на газови полета във водите около островите дрънкането на оръжията в Пекин и Токио се усили. Бяха изпратени кораби, военни самолети се плашеха едни други. Пилотите летяха толкова близо един до друг, че инцидентите бяха неизбежни. Последствията от подобно развитие бяха неизчислими, но със сигурност опасни.

Двамата мъже убиваха времето в обсъждане и отхвърляне на нови и нови планове как да се доберат до Кенин. Нападение с хеликоптер беше изключено. Шумът на витлата щеше да вдигне охранителите по тревога, а Кенин щеше да се заключи вътре. Можеха да се изкатерят до терасата, но това щеше да привлече вниманието на хората по улицата. Започнаха да обмислят скок от голяма височина с отварящ се късно парашут. В това имаше потенциал, но проблемът беше отново в пазачите – мъжете поддържаха постоянна връзка и едно прекъсване, след като бъдат премахнати, щеше да вдигне по тревога силите, останали вътре. Освен това китайското въздушно пространство се контролираше строго от правителството и един неразрешен полет щеше да бъде посрещнат от двойка изтребители много преди да стигнат до квартал «Пудонг».

Накрая Хуан и Еди стигнаха до едно и също заключение. Пьотър Кенин се беше затворил в модерната разновидност на средновековен дворец и бе добре подготвен за обсада.

Едва когато се върнаха обратно на «Орегон» и обсъдиха песимистичната си оценка с останалите от екипажа, се родиха нови идеи. Хуан беше този, който най-накрая направи пробив в патовата ситуация, като в пристъп на вдъхновение измисли плана. Имаше нужда само от техническата експертиза на Макс, за да го осъществи. В продължение на няколко секунди Хенли обмисля рисковете, преди накрая да се съгласи.

– Друже, става дума за твоя врат, нали?

– Всъщност става дума за много повече от моя врат. – Двамата се ухилиха като ученици, които заговорничат да направят някоя пакост.

Отне им две седмици да разположат всичко на позиция. Еди и малък екип почти веднага се върнаха в Шанхай, за да наблюдават непрекъснато пентхауса на Кенин. Освен това офисът служеше като адрес, чрез който можеха да внесат различни неща в страната. Авангардът се зае и с работата по един малък микробус, който купиха на черния пазар. Последната им задача беше да намерят подходящо място, където да пренесат екипировката, докарана с подводница. Пред бреговете на Мериленд бяха изгубили «Номад», но все още разполагаха с неговата по-малка сестра – «Дискавъри 1000». За всеки случай «Орегон» щеше да остане извън дванайсетмилната зона на китайските териториални води. Оборудването беше внесено нелегално в страната. Щяха да използват подводницата за извеждане на хора от страната.

На Хуан му се щеше да има повече време за тренировки с прекрасното инженерно произведение на Макс. Обаче корабните палуби бяха твърде опасни, а да го използва над водата си беше чиста лудост, защото, ако нещо не се получеше, щеше със сигурност да загине. Трябваше да се задоволи с малкото тренировки, които успя да проведе в главния трюм на «Орегон». Да държи приспособлението в равновесие беше сложно, но той реши, че му е хванал цаката. Ако по време на истинското нападение нещо се объркаше, едва ли щеше да оцелее.