Клайв Къслър - Синьо злато

Бръкна в джоба си и извади леко модифициран швейцарски армейски нож, заради който би отишъл право в затвора по местата, в които притежанието на взломаджийски инструменти се наказва. Стандартните принадлежности, като ножички, пиличка за нокти или отварачка за консерви, бяха отстъпили местата си на шперцове за по-обикновени брави. При четвъртия опит ключалката щракна. Зад нея започваше още един коридор. За разлика от предишния, в него имаше няколко врати. Всички заключени. Освен една, водеща в складово помещение с шкафове.

Шкафчетата бяха заключени. Би могъл да се справи и с тях, но му липсваше време. Погледна часовника си. Обиколката скоро щеше да приключи. На стената беше монтирана полица с куп акуратно сгънати бели манти. Намери си една по мярка и я нахлузи. Излезе от склада и застана пред трета, също заключена врата. След няколко опита, и тя се предаде.

През нея се излизаше на платформа, издигната високо над пода в огромно помещение. От нея тръгваха няколко пасарелки 45 45 Пасарелка — Тясно, обикновено метално мостче за преминаване от едно съоръжение до друго, във високи машинни помещения. , които се провираха сред плетеница от вертикални и хоризонтални тръби. Глухият шум от машини изпълваше цялото пространство и той не можа да определи откъде идва. Спусна се по поредица стълби. Тръбите излизаха от пода и после под прав ъгъл влизаха в стените. Вероятно, водопроводи и канализация, помисли си той. В единия край на помещението видя друга врата, този път отключена. Когато предпазливо я открехна, в лицето му лъхна свежия дъх на океана.

Ахна от изненада. Намираше се на платформа, залепена високо върху отвесна скала, на около десет метра над повърхността на лагуната. Гледката беше изключителна и той отново си зададе въпроса, защо му е на някого да издига тук фабрика, вместо скъпарски хотел? Предположи, че фабриката се намира зад ръба на скалата, но оттук не можеше да я види. Отново погледна надолу. Водата се разбиваше по острите крайбрежни скали в пенести талази. Платформата имаше врата на едната си страна, но тя не водеше никъде. Нямаше стъпала нито нагоре, нито надолу. Странно. На метър и нещо от това място се виждаше релса, която се спускаше покрай скалата и потъваше във водата долу.

Той я проследи с поглед. Едно пространство от повърхността изглеждаше по-тъмно от околното. Може да бяха водорасли, разлюляни над дъното. Докато наблюдаваше, водата при основата на скалата се разпени и от нея внезапно изскочи голям, яйцевиден предмет, който започна да се издига покрай скалата. Разбира се! Релсата беше част от асансьор. Яйцето се издигаше с постоянна скорост. Щеше да пристигне за секунди. Завала се мушна обратно в голямата зала с тръбите, като остави вратата открехната.

Яйцето, направено от тъмно стъкло или пластмаса, за да се слива със скалата, спря при платформата. Отвори се врата и двама мъже в бяло излязоха навън. Завала хукна по стълбите. За секунди стигна склада. Смъкна мантата, сгъна я, доколкото можа, и забърза по коридора към пекарната. Никой не видя, как се появи в позволената територия. Забърза след групата. Екскурзоводката го забеляза и му хвърли въпросителен и общо взето, не съвсем доволен поглед.

— Търсех bano.

Тя се изчерви и каза:

— О, да. Ще ви покажа. — После плесна с ръце, за да привлече вниманието. — Обиколката приключи. — Връчи на всеки пликче с тортили и ги върна в приемната. Докато колите и автобусите заминаваха, Остин и Завала споделяха впечатленията си.

— От израза на лицето ти виждам, че малкото ти проучване е дало резултат.

— Открих нещо. Само че, не знам какво. — Завала направи кратко експозе на откритото.

— Обстоятелството, че правят нещо под водата сочи, че нямат желание да се разбере, какво е то — реши Остин. — Я да се поразходим!

Заобиколиха фабриката, но само след малко пътят им към брега бе препречен от висока мрежа с бодлива тел отгоре, издигната на около двеста метра от скалата.

— Дотук с океанската гледка — каза Завала.

— Да видим дали не можем да минем по другия бряг на залива.

Двамата мъже се върнаха при пикапа и излязоха обратно на пътя. От него към морето на няколко места се спускаха следи, но оградата препречваше всяка възможност за достъп. Тъкмо щяха да се откажат, когато видяха мъж с въдица и пълна мрежа с риба, да се изкачва откъм морето. Завала го повика и го попита, дали могат да стигнат до брега. Отначало човекът, явно опасявайки се, че може да са от фабриката, се държа доста резервирано. След като Завала измъкна двадесетдоларова банкнота от портфейла си, човекът грейна и каза, ама разбира се, може. Има ограда наистина, но на едно място човек може да се промуши отдолу.