Клайв Къслър - Синьо злато

Седнаха на една маса и си поръчаха huevos rancheros.

— Ах, храна за чисти души — въздъхна Завала, след като хапна от бърканите яйца с лютив сос.

През това време Остин изучаваше тъжното изражение на лосовата глава, която заемаше мястото си над бара, откакто го помнеше. Все още неоткрил отговор на закономерния въпрос, как се е добрал един лос чак до Мексико, Остин отново насочи вниманието си към картата на полуострова, просната на масата до сателитната снимка, отразяваща температурата на водата.

— Ето, тук отиваме — посочи на картата той. — Температурната аномалия е регистрирана в района на този залив.

Завала приключи с яденето и отвори пътеводител на Мексико.

— Тук пише, че ballena gris или сивите китове, пристигат в района на Баха за периода декември — март, където се чифтосват и раждат малките си. Тежат до двадесет и пет тона и са дълги от три до петнадесет метра. Когато се чифтосват, един мъжкар крепи женската в подходяща поза, докато друг… — Завала потръпна. — По-добре да пропусна тази част. Популацията е почти ликвидирана в годините на промишлен китобой, но видът е обявен под закрила от 1947 година. — Тук четецът спря. — Може ли да те попитам нещо? Известно ми е, че изпитваш огромно уважение към всичко, което се движи в морето, но никога не съм те виждал в представите си, като любител на китове. Какъв е тоя необичаен интерес? Защо не ги оставиш на АЗОС и другите природозащитни организации?

— Прям въпрос. Бих могъл да заявя, че ме интересува старта на верижната реакция, довела до потъването на татковата лодка. Но има и още нещо, което още не мога да си изясня. — Погледът на Остин стана замислен. — Напомня ми усещането при някои от спусканията ми под вода. И ти си го изпитвал. Плуваш си насам-натам, всичко изглежда най-прилично, но изведнъж косата ти настръхва, в стомаха ти се свива ледена топка и разбираш, че не си сам, че нещо те наблюдава. Нещо гладно.

— Разбира се — съгласи се с готовност Завала. — Но обикновено нещата не свършват дотук. Вече си представям най-голямата, злонрава и гладна акула в целия океан, застанала зад гърба ми с мисълта, че кой знае откога не е кусвала истинска мексиканска кухня, обръщам се рязко и там или няма никой, или някоя хамсия, дълга колкото пръста ми, ме гледа заканително.

— Морето е повито в загадка — заяви Остин с томителна нега в очите.

— Това някаква гатанка ли е?

— В известен смисъл. Цитат е от Джоузеф Конрад. „Морето никога не се променя и неговите творения, въпреки хорските приказки, са повити в загадка“. — Остин чукна по картата с показалец. — Китове умират всекидневно. Някои — по естествени причини. Други се омотават в рибарски мрежи и умират от глад. Или ги убива сблъсък с кораб, или се отравят от замърсявания, понеже разни хора са на мнение, че морето е сметище за изхвърляне на всякакви отрови. — Млъкна за миг. — Но нашият случай не се вмества в нито една от тия рамки. Даже и без човешка намеса, природата никога не е спокойна — постоянно нещо доизкусурява. Но това не е какофония. То е като импровизацията в добрия джаз. Ахмад Джамал прави соло на пиано, за миг се отклонява в своя вариация и веднага улавя общия такт. Изразявам се като дървар — гръмко се изсмя Остин.

— Не забравяй, че съм виждал сбирката ти джаз, Кърт. Искаш да кажеш, че някъде тук се чува фалшива нотка.

— По-скоро, всеобщ дисонанс. — Помисли още малко. — Не, твоята аналогия ми харесва повече. Имам усещането, че огромна и проклета акула се шляе съвсем наблизо и е гладна като змей.

Завала бутна настрана празната си чиния.

— Както казват по нашите места, най-доброто време за риболов е, когато рибата е гладна.

— Случайно ми е известно, че си порасъл в пустиня, amigo, откъде ги знаеш тия неща? — попита Остин. — Но съм съгласен с казаното. Да вървим на риболов!

От Енсенада се върнаха малко назад до магистралата и пак поеха на юг. Както и след Тихуана, търговската дандания полека заглъхна и пътят стана двулентов. Напуснаха го при Манеадеро и поеха по второстепенни шосета през ниви и пръснати на големи разстояния фермерски къщи и стари манастири, за да стигнат най-накрая до пресечена, самотна местност, със загърнати в мъгли хълмове, търкулнали се надолу към морето. Завала, който изпълняваше длъжността, навигатор, погледна картата.

— Почти стигнахме. Буквално зад ъгъла е — заяви той.

Остин не знаеше какво може да очаква. И въпреки това, остана силно изненадан, когато след завоя видя прилежно изписана на испански и английски табела, съобщаваща, че се намират в имението на „Баха тортила къмпъни“. Отби от пътя. Табелата беше поставена в началото на дълга глинеста алея, с два реда дървета отстрани. В края й видяха голяма сграда.