Клайв Къслър - Синьо злато

— Може би. Но повече ме интересува въпросът, поради каква причина се е повишила температурата?

— Предполагам, че се готвиш да ми предложиш една разходка южно от границата?

— Няма да ми е излишен преводач. Пол и Гемей ще отсъстват още няколко дни от Арлингтън.

— No problemo 36 36 No problemo (исп.) — Няма проблем. . За мен е от голямо значение да не прекъсвам връзката с мексиканските си предци.

Завала стана и се отправи към вратата.

— Къде тръгна? — поинтересува се Остин.

Завала погледна часовника си.

— Нощта е още в началото си. Двама дяволски красиви и интересни ергена седят в стаята си и си приказват за умрели китове и гореща вода. Това не е здравословно, amigo. Видях една красива жена във фоайето, като идвах насам. Изглеждаше така, сякаш малко компания не би й навредила.

— Мислех, че ще проявяваш занапред сдържаност по отношение на жените.

— Моментна заблуда, резултат от нараняванията ми. А освен това, тя май беше с приятелка. И на всичко отгоре, там свири много добър джаз бенд.

Слабостта на Остин към хубав джаз се нареждаше веднага след тази към хубави жени и бързи лодки. Една текила с лимонов сок би била прекрасен завършек на деня преди лягане. Да не говорим за женска компания. Усмихна се и затвори лаптопа.

— Как ви харесва храната? — попита доктор Рамирес.

Пол и Гемей се спогледаха.

— Превъзходна е — отговори Гемей. И така си беше, реши тя, донякъде изненадана. Ще трябва да разкаже това на Джулиън Пърлмътър, морски историк и чревоугодник. Тънките резени нежно месо бяха приготвени с местни билки и придружени от гъст бульон и пресни картофи. Сервирано бе и прилично чилийско бяло вино. Господи! Вече толкова време бе прекарала в джунглата, че започна да харесва тапирско месо. Следващият ход ще бъде, да си хапне маймуна.

Пол демонстрира прямотата си на янки:

— Съгласен съм. Направо е страхотно! Никога не бихме допуснали, че ще стане толкова вкусно, след като видяхме да мъкнат оня звяр със странен вид от гората.

Рамирес остави вилицата си с объркан вид.

— Звяр? От гората? Мисля, че не разбирам.

— Тапирът — помогна му колебливо Гемей, свела поглед към чинията си.

Рамирес гледаше като треснат, а после мустакът му заподскача в неудържим смях. Вдигна салфетка към устата си.

— Значи, вие си помислихте… — разсмя се отново той. — Извинете ме! Аз съм лош домакин. Забавлявам се за сметка на гостите си. Но мога да ви уверя, че това не е животното, което сте видели да донасят ловджиите. Купих прасе от съседното село. — Рамирес направи кисела физиономия. — Тапир! Не мога да си представя вкуса му. Сигурно не е лош.

Докторът наля още вино и вдигна тост:

— Ще ми липсвате, приятели! Вашата компания ми бе изключително приятна, а разговорите около тази маса — необикновено занимателни.

— Благодаря ви — отвърна Гемей. — За нас също беше приятно. Но днешният ден, все пак, беше по друг начин особено вълнуващ.

— Да, наистина, бедният индианец!

— Не мога да проумея как се е снабдил с всичките тези сложни дрънкулки, които намерихме у него — замислено каза Пол.

Рамирес отпусна събраните си длани и отвърна:

— Народът от мъглите е много загадъчно племе.

— Какво знаете за тях? — попита Гемей с нарастващо научно любопитство. Преди да защити докторат в областта на морската биология в Океанографския институт Скрипс, тя бе работила като морски археолог и бе завършила няколко курса по антропология в Университета на Северна Каролина.

Рамирес отпи глътка вино, вдигна глава и се загледа в пространството, подреждайки мислите си. През замрежените прозорци се донасяше жуженето на милиони тропически насекоми и този концерт създаваше подходящ фон за легендите от дъждовния лес. След кратък размисъл, той започна:

— Преди всичко, трябва да си дадете сметка, както сме седнали сега в този остров на цивилизацията, с пропановата си печка и електрогенератора, че само преди няколко години, щяхме да сме убити няколко минути, след навлизането си в тези места. Местните индианци бяха особено свирепи. Ловци на глави и човекоядци гъмжаха наоколо. Всеки новодошъл, бил той мисионер на Словото Божие или ловец на ценни кожи, се приемаше като натрапник, който трябва да бъде ликвидиран. Едва напоследък, всички тия хора уседнаха.

— Без чуло — предположи Гемей.

— Именно. Те предпочетоха да се изтеглят още по-навътре в леса, отколкото да се укротят. Трябва да призная, че днес научих за тях повече, отколкото за всичките три години, прекарани по тия места. Хранех сериозни съмнения дори за самото им съществуване. Колкото до това племе, трябва внимателно да се разграничават фактите от легендите. Останалите индианци избягват горите отвъд Големите водопади. Твърдят, че който навлезе в територията на чуло, не се връща. Както се убедихте днес, страховете им са основателни. Такива са оскъдните факти.