Клайв Къслър - Синьо злато

— Кой е бил клиентът? — попита Остин.

— Вестникът не съобщава. Но не беше трудно да се открие норвежеца. Позвъних му преди няколко минути и попитах за случая. Обещал да запази това в тайна, но понеже било толкова отдавна, нямаше нищо против да ми съобщи, че е построил кораба, по поръчка на някаква голяма жена в голяма къща.

— Голяма жена?

— Имаше предвид висока. Гигант.

— Звучи като скандинавски епос. А къщата?

— Била нещо като огромно и модернизирано викингско селище, на брега на голямо езеро в Калифорния, обкръжено от планини.

— Тахо?

— И аз така реших.

— Голямо викингско селище на брега на Тахо. Не би следвало да е трудно открие.

— Вече го сторих. Макс се свърза с частен спътник. — Йегър раздаде копия от сателитни снимки. — Има няколко големи имота около езерото — хотели, курорти. Но такова нещо не се вижда.

На първата снимка личаха сините ледени води на Тахо, гледан от такава височина, че приличаше на локва. На друга снимка се виждаше увеличена картина на странна голяма постройка, с площадка за хеликоптер отстрани.

— Тоя хамбар има ли си собственик? — попита Остин.

— Успях да проникна в компютъра на данъчната им служба — ухили се Хирам. Ако имаше опашка, щеше доволно да я завърти. — Притежава го един тръст.

— Това не ни казва кой знае какво.

— А това? — попита Хирам: — Тръстът е част от „Гогщад“.

Сендекър вдигна поглед от снимките. Беше сдържал прочутия си гняв по време на заседанието, но му идеше да избухне, заради отвличането на една от най-добрите му подчинени и раняването на друг. Яд го бе и за отвличането на хубавата доктор Кабрал, след всичко преживяно от нея. Още веднъж откритие с общочовешко значение, бе отнето от човечеството.

— Благодаря ти, Хирам! — Той обходи присъстващите със студен, властен поглед в сините си очи. — Е, господа — каза адмиралът с железни нотки в гласа, — знаем, какво трябва да направим!

Мъжете, които наблюдаваха Франсешка бяха или близнаци, или резултат от някакъв безумен опит за клониране с непредвиден резултат. Отвратителният им вид не беше най-ужасяващото. Плашеше пълното им мълчание. Седяха на няколко метра от нея, всеки възседнал стол. Бяха еднакви във всяко отношение — от тролоподобната отвратителна външност до слабостта към черна кожа.

Направи опит да не гледа черните ириси на зачервените им, под увиснали вежди очи, металните им коронки и безкръвната белота на психопатските мутри. Гледаха я гладно, но в тоя глад нямаше чувственост. Това не беше невежата диващина на чуло, с която бе свикнала. Беше чисто животинска похот, жажда за кръв и плът. Огледа странното обширно помещение, с кръгла форма и бели пусти стени. Температурата беше неуютно ниска. В средата бе разположен голям компютърен пулт. Забеляза колко абсурдно големи са мебелите и си помисли, дали тези преоразмерени столове и ниската температура не са психологически похват за въздействие върху докарваните тук хора. Да се чувстват малки и незначителни. Това място би могло да е навсякъде по света.

Франсешка нямаше представа как е попаднала в тая стерилна камера. Имаше смътни спомени за преместване от едно място на друго. Сякаш бе чула шум от реактивен двигател, но отново я инжектираха и тя потъна в тъма. Не бе виждала Гемей и това също я притесняваше. Усетила бе убождане, след което дойде на себе си веднага. Изглежда й бяха сложили някакъв стимулант. Когато отвори очи, видя близнаците. Никой не бе проговорил от няколко минути. Изпита чувство на облекчение, когато вратата се отвори с пневматично съскане и жената влезе. Тя махна с ръка на гротескните близнаци да се махат.

Франсешка се попита, дали не е попаднала в цирк с чудовища или в декор от филм на Фелини. Сега стана ясна причината за огромните мебели. Жената в тъмнозелена униформа беше гигант. Като се разположи на огромен диван, тя се усмихна любезно, но без топлота.

— Как се чувствате, доктор Кабрал?

— Какво сте направила с Гемей?

— Приятелката ви от НАМПД? Настанена е удобно в стаята си.

— Искам да я видя.

Жената лениво се пресегна и докосна екрана на компютъра си. Появи се Гемей, легнала на една страна, Франсешка затаи дъх. Тогава Гемей се размърда, опита се да седне, но не можа.

— Не са й дали стимулатор, както на вас. Тя ще си отспи и ще бъде наред след няколко часа.

— Искам лично да я видя и да се уверя, че е добре.

— Може би по-късно. — Отговорът беше безпрекословен. Жената докосна екрана и образът изчезна.