Клайв Къслър - Огнен лед

Пърлмътър оставя бележката и приближава до шкаф, натъпкан до пръсване с книги от най-различен вид и размер. Пухкавите му пръсти шарят по лавиците, докато измъкнат тъничък том, красиво подвързан в позлатена кожа.

— О-хо! — възкликва триумфално Джулиън. Ако можеше да танцува, щеше да му удари една пета. Без да се тревожи повече за белите петна в паметта си, той надрасква една бележка и я пъха във факса:

„Недей да пращаш книгата! Имам я. Благодаря!“.

Докато текстът прекосява Атлантика, Пърлмътър се настанява удобно в креслото, с чаша изстуден чай пред себе си и започва да чете.

Руски капитан, на име Попов, написва тази книга през 1936 година. Капитанът има усет към детайла и силно развито чувство за хумор и Пърлмътър се усмихва често–често, докато Попов разказва за приключенията си, изпъстрени с бури и течащи съдове, пирати и разни други бандити, крадливи търговци и подкупни чиновници, бунтовно настроени екипажи.

Най-интересна е главата с надслов: „Малката морска сирена“. Попов командвал натоварен с дървен материал кораб в Черно море. Една нощ вахтеният забелязал светлина в далечината и чул звуци като от гръм. Небето обаче, било съвсем ясно. Предположил, че някой е изпаднал в беда, Попов решил да провери.

„Когато моят кораб пристига няколко минути по-късно, на мястото заварваме голямо маслено петно и облак гъст пушек във въздуха над него. Навсякъде плават останки и което по-ужасяващо — обгорели тела. Независимо от моите заплахи, екипажът отказва да ги прибере на борда, като заявява, че носят лош късмет, а освен това са си вече мъртви така или иначе. Наредих да спрем и се заослушвахме. Пълна тишина. След това се чу нещо като писък на морска птица. Извиках верния си старши помощник и спуснахме лодка. Насочихме се през печалните останки към звука. Можете да си представите нашата изненада, когато лъчът на фенера ни попадна върху златните къдри на едно младо момиче. То се бе вкопчило в дървен капак и би загинало от студ, ако бяхме закъснели само с няколко минути. Измъкнахме я в лодката и почистихме маслото от лицето й. Помощникът ми възкликна: «Та тя прилича на сирена!» Видели прекрасния ни товар, моряците забравиха бунтовните си настроения и започнаха да се грижат за нея. Веднъж дошла на себе си, тя се оказа доста разговорлива. Приказваше без всякакво усилие на френски с един от екипажа. Разказа, че пътувала със семейството си на борда на кораб, наречен «Одеска звезда». Макар да помнеше това име, тя не беше сигурна за собственото си, като смяташе, че е Мария. Не помнеше нищо от досегашния си живот, нито можеше да опише обстоятелствата, при които е потънал корабът. Закоравелите главорези от екипажа проявяваха нечувана нежност и внимание към спасената и я наричаха «малката сирена».“

Капитанът съобщава за инцидента на пристанищните власти, но неизвестно защо, не споменава нищо за момичето. Този пропуск се мотивира, едва в края на книгата:

„Навярно моите скъпи читатели ще се попитат, какво ли е станало с малката морска сирена. Днес, след толкова много години, вече мога да споделя истината. Когато намерих хванатото за онзи капак момиче, аз бях вече женен от пет години. През цялото това време, моята красива и млада жена не успя да зачене. След връщането си в Кавказ, ние осиновихме Мария. Тя бе наша радост и утеха, докато жена ми почина, а след това сама се омъжи и народи деца. Днес, когато съм се оттеглил вече от активен живот, чувствам свободата да съобщя пред света за този морски дар, след годините несгоди, които бях преживял.“

Пърлмътър оставя книгата и взема статията от лондонския вестник. Авторът има куп забележки относно литературната стойност на творбата, но е силно заинтригуван от малката сирена. Пърлмътър допуска, че някой по-внимателен служител на „Лойд“ би могъл да приложи статията към досието на „Одеска звезда“.

Разказът на капитана е така завладяващ, че Пърлмътър забравя да закуси. Той бързо поправя грешката, като намазва порция трюфелна паста за двадесет долара върху една бисквитка и лакомо я налапва. Върнал се в действителността, той хвърля поглед през прозореца. След това си спомня споменатия от Босуърт лорд Додсън. Прочита отново бележката и се пита, защо ли им е на близките да изземват част от архива?

Независимо от тромавия си външен вид, Пърлмътър е човек на действието. Той грабва слушалката и звъни на неколцина познати в Лондон. За нула време узнава, че внукът на лорда, сам лорд, е жив и пребивава в Котсуолдс. Пърлмътър получава телефонния номер, след като източникът го проклина да яде до края на живота си само в „Макдоналдс“, ако го издаде. Пърлмътър звъни и се представя на вдигналия слушалката мъж.