Клайв Къслър - Огнен лед

— Аз съм лорд Додсън. Казвате, че се занимавате с морска история? — Гласът му звучи приятно, с характерния за британската висша класа изговор.

— Точно така. Попадна ми отпратка към архива на вашия дядо, докато проучвах обстоятелствата около един кораб, наречен „Одеска звезда“. Библиотеката видимо е върнала материала, по искане на вашето семейство. Питам се, дали той ще бъде даден обратно на „Гилдхол“?

От другия край на линията замълчават. След това Додсън казва:

— Никога! Искам да кажа, част от този материал е от прекалено лично естество. Трябва да проявите разбиране, мистър Пърлмън! — Човекът е очевидно смутен.

— Казвам се Пърлмътър, ако не възразявате, лорд Додсън. Разбира се, един личен материал може по всяко време да бъде отделен от историческия.

— Съжалявам, мистър Пърлмътър — отговаря овладелият се лорд Додсън, — в случая става дума за едно цяло. Никой няма да спечели и дори напротив, публикуването на материала би причинило прекалено много неприятности.

— Простете досадната ми настойчивост, обаче волята на наследодателя е архивът да бъде изцяло предаден на обществеността!

— Това е така. Но дядо ми трябва да бъде правилно разбран. Той беше болезнено честен човек. — Доловил веднага неволния паралел със собствената си личност, лордът добавя: — Искам да кажа, че в много отношения, той беше наивен.

— Но не дотам, че да му попречи да заема висок пост във външното министерство.

Додсън се смее неестествено.

— Вие, американците, можете да бъдете дяволски настоятелни! Вижте какво, мистър Пърлмътър, не искам да прозвучи грубо, но трябва да прекъсна този разговор. Благодаря за проявения интерес! Дочуване!

Линията замира. Пърлмътър се взира замислено в слушалката и клати глава. Защо се подразни толкова този старец от едно толкова обикновено запитване? Що за болезнена тайна крие, след толкова време? Е, направи, каквото можа. Набира номера, оставен от Остин. Нека други открият, защо „Одеска звезда“ възбужда такива силни емоции у някого, цели осемдесет години след потъването си на черноморското дъно.

Москва, Русия

Нощният клуб се намира недалеч от парка „Горки“, в тясна алея, използвана до неотдавна за нощувка от пияни човешки отпадъци, подлагащи под главите си капаци от кофи за боклук вместо възглавница. Пияниците са прогонени от тълпи младежи, които имат вид на току-що излезли от летящата си чиния извънземни. Всяка вечер, пред осветената от единична крушка синя светлина се събира тълпа. Вратата представлява вход към нощно заведение, което е толкова на мода в Москва, че дори не се нуждае от име.

Предприемчивият млад бизнесмен, който го е отворил, вижда блестящите възможности, които разкрива събирането на едно място на празноглавата столична парвенющина с най-упадъчната част от западната поп култура. Начинанието е режисирано по подобие на „Клуб 54“, световно прочулият се нюйоркски бар, чието име не слиза от първите страници, преди да потъне в море от данъчни актове и наркоскандали. Заведението е разположено в огромно помещение, използвано някога от държавно предприятие, произвеждащо с нископлатения труд на стотици работници евтини пародии на американски джинси. Допусканите вътре посетители попадат в атмосфера на френетична музика, умопомрачаващо осветление и подправени наркотици, доставяни от руската мафия, турила ръка на клуба, след като неговият първоначален собственик загива от остро натравяне с олово.

Петров наблюдава тълпата отстрани. Изпълнени с надежда потенциални клиенти, носят най-необичайно облекло, за да привлекат вниманието на издокарания в черна кожа плещест портиер, който стои между тях и дрогирания екстаз. Петров съзерцава в почуда тълпата известно време, а после си пробива път, между облечено в прозрачен сутиен и шорти същество и неговата дружка от мъжки пол, която се е нагласила в бикини от алуминиево фолио. Портиерът гледа приближаващия непознат, с погледа на неаполитански мастиф, наблюдаващ седнала в чинията му котка. Петров спира пред него и му подава сгънато на четири листче хартия.

Той прочита бележката с подозрителни свински очета, прибира сложената вътре стодоларова банкнота, след което вика друга мутра, да заеме мястото му при вратата. Изчезва зад синята врата, за да се върне след малко, в компанията на як мъж на средна възраст, в униформа на съветски морски офицер. Гърдите му са окичени с повече медали, отколкото могат да се заслужат, в течение на няколко човешки живота. Гардът сочи Петров. В скритите под тежки клепки очи проблясват пламъчета и униформеният дава знак на Петров да влезе.