Клайв Къслър - Огнен лед

— Според достъпните публикации, построени са две?

— Така е. Имахме една в Северния флот и една в Южния. Понякога се събираха за съвместна операция.

— Какво стана с тях?

— Загубихме Студената война и те бяха извадени от строя. Бяха предназначени за нарязване.

— А нарязани ли са?

Адмиралът се усмихва.

— Да, разбира се.

Петров повдига вежда.

— Поне на книга — допълва адмиралът. — Всичко живо се бои, да не би някоя ядрена глава да попадне в ръцете на поредния луд, нали знаеш. Но когато продавахме половината си конвенционално оръжие, което може да бъде също така опасно, попаднало в подходящи ръце, никой не обели дума.

— И къде се запиляха индиите?

— Едната наистина беше унищожена. Втората продадоха на частно лице.

— Знаеш ли на кого точно?

— Естествено, но какво значение има? Той представлява групировка, използвана от друг, да му вади кестените от жаравата. Може дори да са цяла верига.

— Но сигурно подозираш кой може да е истинският купувач?

— Убеден съм, че остана в страната. Купувачът се нарича „Волга индъстриз“. Имат офис в Москва, но никой не знае, коя е компанията майка. Пък и никой не се интересува. Платиха си в брой.

Петров поклаща глава.

— Как е възможно с такава лекота да се покрие бойна машина, дълга сто и тридесет метра?

— Непрекъснато го правят. Нужни са просто неколцина твърди офицери, които не са получавали заплатите си, в течение на година. Такива има цял куп. Следва договорка с някой правителствен амбулантен търговец и хайде! Най-страшни са бившите комунисти!

— Като нас ли?

— Бабината ти! Ние веехме червения байрак, но никога не сме били идеолози. Добре ми е известно, че и ти не вярваше в цялата дивотия. Правехме го, защото беше вълнуващо и друг плащаше сметката.

— Трябват ми имена!

— Че как да ги забравя? Боклукът, който направи милиони от тези далавери се поинтересува, дали не искам някоя троха. Казах не, не е справедливо да се разпродава народно имущество за лична полза. В резултат, се оказах на улицата. Никой не ме щеше. И ето, сега съм тук.

Адмиралът затъва в море от горчиви спомени.

— Имена, моля те?

— Извинявай! Не бяха лесни години. Основните играчи са петима. — И той изстрелва имената.

— Познавам ги до един — отбелязва Петров. — Дребни партийни функционери.

— Какво да ти кажа, приятелю? Достатъчно ли е? Само това знам. Тукашните клиенти не обсъждат военни тайни. Във всеки случай, радвам се, че те видях! Шефовете ми искат да обикалям през няколко минути. Прощавай! Трябва да се връщам.

— Може би не трябва — казва Петров. Бърка в джоба си и му подава кафяв плик. — Ако можеш да си пожелаеш нещо, какво би било?

— Извън възкресението на жена ми и убеждаване на децата ми, че все пак си заслужава да разменят по някоя дума с мен? — Той се замисля. — Бих искал да се преселя във Флорида. Да си седя на слънце и да разговарям само с когото аз пожелая!

— Какво съвпадение! — казва Петров. — Вътре има еднопосочен билет за форт Лаудърдейл, паспорт и виза, както и попълнени имиграционни формуляри, които ще направят възможен престоя ти в САЩ. Има също известна сума пари, както и името на един господин, който се интересува от съдружник в риболовно предприятие. Особено голям е интересът му към човек, с опит в мореплаването. Разбира се, флотилията ще бъде значително по-малка от тази, с която си свикнал.

— Не си играй с мен! — казва морякът. — Все пак, бяхме приятели едно време!

— Все още сме — казва Петров, като подава плика. — Приеми го, като закъсняло възнаграждение за заслугите ти към родината.

Адмиралът поема плика и разглежда съдържанието му. Очите му се наливат със сълзи.

— Как разбра?

— За Флорида ли? Приказва се. Не е трудно да разбере човек.

— Не знам как да ти се отплатя!

— Вече го стори. Сега трябва да вървя, а ти уведоми работодателите си, че искаш да напуснеш!

— Да ги уведомявам? Само се преобличам и изчезвам!

— Идеята не е лоша, ако вземем предвид каква сума носиш. Впрочем, още нещо!

Морякът замръзва.

— Какво?

— Не забравяй плажното масло — слънцето там е много силно.

Адмиралът прегръща Петров в яки мечешки обятия. После запраща фуражката в ъгъла. Кителът с дрънчащи медали я следва.

Петров се измъква тихичко. Излиза навън и пуска една от редките си усмивки. Ръкува се с портиера, като му оставя още сто долара. Горилата прави път на Петров през тълпата, а той се стопява бързо в нощта.

Черно море