Клайв Къслър - Изгубеният град

— Уибл е майстор занаятчия. Един от най-добрите които познавам. Прави копия на древни оръжия и ги продава. Работата му е толкова добра, че някои от най-авторитетните музеи и взискателни колекционери на света не подозират, че част от антиките им всъщност са произведени в малка съвременна работилница.

— Фалшификати?

Дарне потръпна.

— Бива ли прекрасната ти уста да изрича такива грозни думи! Предпочитам да ги наричаме висококачествени копия.

— Прощавай за въпроса, Шарл, но дали и твоите клиенти, музеи и колекционери, купуват от тези чудесни копия?

— Аз рядко се изказвам категорично за автентичността на моите стоки. Това спокойно би могло да ме прати в затвора за измама. Просто намеквам, че е възможно въпросният предмет да има някакво минало, и оставям клиента сам да си вади заключенията. Както е казал американският комик У. К. Фийлдс: „Не можеш да измамиш честния“. Ето че пристигнахме.

Той спря „Ягуара“ до бордюра и поведе Скай към двуетажна каменна къща със средновековна архитектура. Натисна звънеца и само след миг вратата им отвори нисък закръглен мъж на шейсетина години, облечен със светлосива работническа престилка. Мъжът ги поздрави с широка усмивка и ги покани вътре.

Уибл изглеждаше като сглобен от различни резервни части. Плешивата му глава беше твърде голяма за раменете. Когато свали старомодните си очила, благите му очи изглеждаха прекалено малки за лицето му. Краката му бяха къси и дебели. Устата и зъбите му обаче бяха като извадени от модно списание, а пръстите — дълги и тънки, като на пианист. Мъжът по някакъв странен начин напомни на Скай за Къртичко от „Шумът на върбите“ на Кенет Греъм.

Уибл хвърли стеснителен поглед към Скай и каза:

— Сега разбирам защо не се обаждаш, Шарл. Явно вниманието ти е насочено другаде.

— Всъщност, добри ми приятелю, мадмоазел Лабел пристигна преди малко. А времето между пристигането й и срещата ни тук запълних с разкази за удивителния ти талант.

Уибл изсумтя, но изражението му показваше ясно, че комплиментът го е зарадвал.

— Благодаря ти, Шарл. Тъкмо запарвах чай от хибискус — рече той и ги поведе към спретнатата кухничка.

Седнаха на дървената масичка и Уибл им наля чай, след което засипа Скай с въпроси за работата й. Докато търпеливо отговаряше на въпросите му, тя имаше чувството, че Уибл си подрежда информацията в малки чекмеджета в главата си.

— Шарл ми каза и за вашата работа, мосю Уибл.

Когато беше развълнуван, Уибл накъсваше речта си с късички „Аха“.

— Много добре. Аха! Ще ви покажа работилницата си.

Поведе ги по тясно стълбище към сутерена, ярко осветен с флуоресцентни лампи. Озоваха се в ковашка работилница с огнище, наковалня, длета, специални чукчета и клещи, които трябваше да служат за основната му задача: да кове горещия метал. По стените висяха множество нагръдни брони, брони за крака, ръкавици и други защитни средства. Набитото око на Дарне веднага се насочи към рафта с шлемове.

— Къде е предметът, който ти оставих?

— Толкова специално нещо има нужда от специално отношение — отвърна Уибл. Той се приближи до една цяла броня, вдигна визьора и бръкна вътре. — Това е масово производство. Аха! Поръчвам ги от Китай, предимно за ресторантьорския бизнес.

Той натисна един ключ вътре в бронята и в стената се отвори панел с ширина метър и двайсет, зад който се откри стоманена врата. Зад нея имаше стаичка с размера на килер. Стените бяха опасани с рафтове, отрупани с дървени кутии с различни размери, а всяка беше отбелязана с различен номер.

Уибл взе една висока квадратна кутия и я внесе в работилницата. Отвори я и извади шлема на Фошар. Скай видя изобразеното на него лице и отново си спомни портрета на Жул, който видя в замъка.

— Забележително! Просто забележително! Аха! — Уибл прокара ръце по шлема като гадател по кристална топка. — Погледнах го с очите на металург. Желязото, от което е направена стоманата, е извънредно необикновено. Смятам, че може би идва от метеорит.

Дарне се усмихна на Скай.

— Това беше теорията и на мадмоазел Лабел. Успя ли да го датираш?

— Някои от елементите на дизайна са нови, както отбелязахте. Бих го датирал към 1500 г., когато са започнали да изобразяват човешки или животински лица върху визьорите. Възможно е самият метал да е много по-стар, както и шлемът да е преработен от по-древен. Тази вдлъбнатина е белег от проверката за устойчивост на куршуми. Успял е много добре да го спре. За разлика от тази дупка тук. Може да е направена от близко с мощно огнестрелно оръжие, може би по-съвременно. Не е изключено някой да го е използвал за тренировъчна мишена.