Клайв Къслър - Изгубеният град

Бързина, изненада и незабележимост: това са най-важните оръжия на тюлените. Промъкването на кораб посред бял ден очевидно елиминираше последните два елемента, затова не губиха време пред кабината. Тримата мъже влязоха вътре, последвани от камерата. Чу се гласът на Бек: „Браво, момчета! Мамка му! Тук няма никого!“.

Камерата се завъртя на триста и шейсет градуса, оглеждайки цялата кабина, после се приближи към радиостанцията. Ръката на Бек вдигна касетофона, поставен непосредствено до микрофона. Съобщението „Мейдей“ продължаваше да се повтаря. Той го изключи.

Чу се как един от мъжете изругава:

— По дяволите! Каква е тази смрад?

Отговори му гласът на Бек, който беше спокоен, но настоятелен. Той нареди на хората си да отворят предпазителите, да бъдат нащрек и максимално бързо да се насочат към лодката.

И тогава се разтвориха дверите на Ада.

Някой или нещо се хвърли през вратата, надавайки крясъци като разгневена банши. Разнесе се силен изстрел отблизо. Чуха се викове и автоматични откоси, замятаха се тела. Пред обектива се мятаха мръсни бели коси и лица, излезли сякаш от зловещ кошмар.

— От тук, капитане!

Русо беше застанал с гръб към камерата, закривайки голяма част от картината. Още изстрели и страховити писъци. След това поредица от размазани образи.

Бек беше излязъл от кабината и може би слезе, а може би падна надолу по стълбите. Дишаше тежко и с хриптене. Някъде отзад се чуваше Русо, който крещеше:

— Давайте, капитане, бягайте! Заковах една червеноока кучка, но са ни се лепнали за задника.

— Хората ми…

— Късно е! Давайте. Ау, мамка му!

Още един изстрел. Човешки писък.

Бек стигна до палубата. Тичаше, пуфтейки като локомотив по стръмен наклон, обувките му силно тропаха. Стигна до носа, на няколко крачки от стълбата.

Някъде встрани се разнесе нечовешки крясък. Пак бели коси, мятащи се тела и изстрели. Искрящи червени очи. Гъргорене, хаос от небе и море. Екранът притъмня.

Остин пръв наруши тежкото мълчание.

— Материалът по-скоро повдига въпроси, отколкото да дава отговори.

— Бек почти е стигнал до лодката — каза Мюлер, — но някой или нещо го е причакало, малко преди да слезе по стълбата. Когато открихме тялото, гърлото му беше прерязано.

— Може ли да върнете няколко секунди назад? — помоли Дзавала. — Да, точно тук.

Червените очи изпълваха почти целия екран. Образът беше разфокусиран, но свирепото им изражение личеше достатъчно ясно. В залата се възцари тишина нарушавана само от жуженето на вентилатора.

— Какво мислите за тези кадри, мичман? — попита накрая Остин.

Мюлер поклати глава, все едно го бяха помолили да обясни загадките на вселената.

— Единственото, за което съм сигурен, е, че капитан Бек и хората му са се забъркали в голяма каша. Който или каквото и да им е устроило засадата, не е очаквало да се сблъска с отряд от морски тюлени.

— Предполагам, че са възнамерявали да нападнат „Атлантида“, но схватката с Бек и хората му ги е отказала — допълни Остин.

— И аз така мисля — съгласи се Мюлер.

Капитан Гутиерес се надигна от стола.

— Трябва да се връщам на мостика. Кажете ми, ако мога да помогна с нещо.

Остин му благодари, после се обърна към Мюлер.

— Вие сигурно също трябва да се връщате на кораба си.

— Не още. Очакваме помощен кораб, който ще поеме дежурството, след няколко часа. Имам време дотогава. Сега, като останахме сами, бих искал да поговорим малко по-подробно, ако не възразявате.

— Ни най-малко — отговори Остин. — От това, което видях, мисля, че разговорът ще е дълъг.

Мюлер се усмихна.

— Когато за пръв път чух тази откачена история, реших, че си имаме работа с пирати, макар да нямахме сведения за пиратски кораби в този регион — каза той.

— Но променихте мнението си, така ли?

— Да, отхвърлих тази теория. Пропуснах да отбележа, че съм и офицер от разузнаването. След като видях видеоматериала, се свързах с екипа си във Вашингтон и ги помолих да проучат всичко, свързано с „чудовища или демони с червени очи“. Жалко, че не можете да чуете подигравателната им реакция, но все пак разровиха всички възможни източници на информация: легенди за Дракула, фотографи, холивудски филми. Знаехте ли, че има рок група „Демони с червени очи“?

— Рок образованието ми стига до „Ролинг Стоунс“ — оправда се Остин.

— Моето също. Както и да е, анализирах дълго време получената информация, но постоянно се връщах на ето на това.

Мюлер извади страница от вестник от куфарчето си и го подаде на Остин. Той я разгъна и прочете заглавието: