Клайв Къслър - Изгубеният град

Човекът на рецепцията им повика кола под наем. „Пежо“-то, което пристигна, не беше „Ролс Ройс“, но пътуването до Париж определено им помогна да се отърсят от спомените за паяжините в катакомбите на Фошар. Остин натискаше здраво педала на газта. Колкото повече се отдалечаваха от замъка, толкова по-добре се чувстваха.

Остин вече почти беше запял „Марсилезата“, когато в далечината видяха върха на Айфеловата кула. Скоро навлязоха в Париж. Отбиха се в апартамента на Скай и тя се обади на търговеца на антики, за да му каже, че отива при него в Прованс. Дарне се зарадва и каза, че имали много неща за обсъждане. Скай прибра малко багаж в един сак и Остин я остави на гарата. Тя го целуна по двете бузи и се качи на влака.

Когато Остин се върна в хотела и поиска ключа си от рецепцията, служителят се усмихна широко.

— А, мосю Остин. Много се радваме да ви видим отново. Един господин ви чака от известно време — той погледна към лобито.

На удобното кожено кресло се беше изтегнал мъж, който привидно спеше. Беше покрил лицето си с вестник „Льо Фигаро“. Остин се приближи, вдигна вестника и видя мургавото лице на Джо Дзавала.

Остин го потупа по рамото.

— Охрана на хотела! — каза той с гласа на инспектор Клузо. — Елате с мен!

Дзавала премигна и отвори очи.

— Тъкмо навреме.

— Чувствата са взаимни, братле. Мислех, че си в Алпите и затопляш френско-американските отношения.

Дзавала седна.

— Дениз искаше да ме запознае с родителите си. Това винаги е лош знак. Ти къде беше? Опитах се да ти се обадя, но не отговаряше на мобилния.

Остин се отпусна на един стол.

— Имам добро обяснение за това. Телефонът ми се намира на дъното на ров с вода, опасващ средновековен замък.

— Трябва да призная, че за пръв път чувам такова оправдание. Може ли да попитам как се е озовал там?

— Дълга история. Кое е толкова спешно, че лагеруваш във фоайето на хотела ми?

Лицето на Дзавала изведнъж стана сериозно — нещо твърде нехарактерно за него.

— Руди ми се обади, понеже не успял да се свърже с теб.

Руди Гън беше заместникът на Пит.

— Станал е инцидент около Изгубения град — продължи Дзавала. — Пол и Гамей се спуснали с „Алвин“ но така и не излезли. На борда е имало и един пилот.

— По дяволите! Какво е станало?

— Никой не знае. Горе-долу по същото време, когато изгубили контакт с батискафа, корабът им бил нападнат.

— Звучи абсурдно. Кой ще напада мирна научна експедиция?

— Е, това не знам. Снощи хванах бързия влак за Париж и се настаних тук, за да досаждам на горкия администратор през петнайсет минути.

— Откога липсват?

— Няма връзка с тях вече над двайсет и четири часа.

— Предполагам, че Дърк и Руди са уведомени?

Дзавала кимна.

— Дърк иска да го държим в течение. Потърсил е помощ и от флота. Разговарях с Руди преди половин час. Изпратил е изследователския кораб „Сърчър“, така че всеки момент може да научим нещо ново.

— Какво е положението с аварийните запаси на „Алвин“?

Дзавала погледна часовника си.

— Остават им храна и въздух за около четирийсет и осем часа.

Остин изруга. Докато е хапвал кроасани със Скай, семейство Траут са имали отчаяна нужда от помощ… ако изобщо са живи.

— Трябва да действаме бързо!

— На летище „Дьо Гол“ ни чака самолет на НАМПД. След няколко часа ще бъдем на Азорските острови. Руди е организирал придвижването ни оттам.

Остин го помоли да изчака и се качи в стаята си, за да смени новите си дрехи с обичайната си униформа от дънки и пуловер. Метна няколко резервни чифта в сака и след минута отново беше долу.

Когато стигнаха до летището, самолетът вече загряваше двигателите си на пистата, готов за излитане. След като пристигнаха на Азорските острови, те се прехвърлиха на един хидроплан и се насочиха към Атлантика.

Обаждането на Гън отклони изследователският кораб „Сърчър“ на НАМПД, който се връщаше от Европа, и го насочи към Средноатлантическия хребет. Остин се зарадва, като разбра, че корабът вече е на мястото на инцидента. Съдът беше чисто нов. Само преди няколко месеца беше пуснат на вода и беше претъпкан до козирката с най-модерни прибори и подводни роботи.

Когато хидропланът започна да се спуска, Остин погледна през прозореца и видя, че и военноморският флот не си е губил времето. Към „Сърчър“ и „Атлантида“ се беше присъединил и един крайцер.

Хидропланът се приводни близо до „Сърчър“. От кораба изпратиха лодка, която да ги откара на „Атлантида“. Капитанът, висок мургав калифорниец на име Пол Гутиерес, ги очакваше. Без да губи време, той ги поведе към мостика. Остин се загледа в морето и в катера, който се отлепи от военния кораб и се насочи към „Атлантида“.