Клайв Къслър - Изгубеният град

— Когато от „Атлантида“ подадоха сигнал за помощ, ние бяхме най-близо. Докато дойдем, нападателите се бяха изпарили. Осигурихме безопасността на кораба и хората тук и подгонихме нападателите. Знаехме посоката им и като се има предвид голямата ни скорост, трябваше бързо да ги настигнем. Уловихме ги на радара, но изведнъж те изчезнаха. Намерихме останки и петно мазут, но не и кораб.

— Не разбирам — каза Остин. — Тюлените са сред най-добре обучените войници в целия свят. Спецове са по превземането на неприятелски кораби.

— Боя се, че са се сблъскали с нещо, за което никой никога не ги е обучавал — на лицето на Мюлер се изписа емоция, която Остин рядко беше виждал у военни — страх.

— Имам чувството, че не ни казвате всичко. Може би, вие капитане, ще ни разкажете повече за самото нападение.

— Направо ще ви го покажа — каза Гутиерес.

Нестабилните образи подскачаха на екрана. Личеше си, че е снимано с ръчна камера в несигурни условия. Камерата гледаше към трима мъже в гръб. Тримата носеха кърпи на главите и автоматични оръжия, преметнати през рамо. Приближаваха в надуваема лодка към ръждив, средно голям товарен кораб. Картината се повдигаше и спускаше с всяка вълна. Чу се глас, надвикващ шума от извънбордовия двигател.

— Доближаваме целта! Внимание, момчета, не сме тръгнали на развлечение! Ще опитаме фалшиво захождане, да видим дали ще предизвикаме стрелба.

Мъжът, който се намираше най-близо до обектива, се обърна и вдигна палец. После картината замръзна.

Мичман Мюлер стана и отиде до плоския екран на стената. Посочи тъмнокожия мъж, ухилен срещу камерата.

— Това е Сал Русо — първокласен войник, съобразителен и твърд като скала. Участвал е в създаването на антитерористичния Шести отряд. Получава куп медали от войната в Персийския залив, преди да напусне тюлените, за да се присъедини към екипа на Бек.

— А гласът, който се чу, трябва да е на самия капитан Бек — предположи Остин, който седеше на един сгъваем стол до Дзавала и Гутиерес.

— Точно така. Бек е имал видеокамера на гърдите си. Използвал я за учебни цели: да показва на хората си къде се справят добре и къде грешат. Камерата още беше у него, когато извадихме тялото му от водата. За щастие, е била водоустойчива. Картината малко подскача, но дава достатъчно добра представа за случилото се.

Мюлер натисна бутона и се върна на стола си. Картината на екрана се раздвижи, мъжът пред обектива се обърна отново с гръб. Бръмченето на двигателя се усили с няколко децибела, носът се повдигна и лодката се насочи право към стълбата, която висеше от дясната страна на носа на кораба. На трийсетина метра от нея лодката зави и бързо се отдалечи.

— Опитът да предизвикаме огън беше неуспешен — каза гласът зад кадър. — Да проверим името на кърмата.

Видя се как лодката заобикаля кораба. Отзад на олющения корпус се четяха думите „Келтска дъга“, а отдолу: „Малта“. Лодката с четиримата мъже се върна покрай кораба и отново доближи стълбата. Когато се изравниха, един от мъжете се хвана за нея и лодката спря на място.

Всички сложиха противогази и двама от тюлените се закатериха по стълбата. Този, който остана долу, отблъсна лодката на няколко метра от кораба и насочи автомата, готов за стрелба, ако някой ги нападне. Двамата обаче се качиха догоре безпрепятствено.

— Гладко влизане без съпротива — отбеляза Бек. — Подкреплението идва.

След като вързаха лодката за стълбата, Бек и Русо също поеха нагоре. Камерата подскачаше, а микрофонът улавяше тежко дишане и пъхтене. Гласът на Бек измърмори:

— Стар съм вече за тия работи. Ама пък е по-интересно, отколкото да седиш на бюро.

Камерата обходи палубата. Тюлените бяха залегнали, а оръжията им бяха в готовност. Върху палубата се стелеха облаци дим. Следвайки предварителния план, Русо взе един от партньорите си и двамата минаха от другата страна на палубата. Бек и другият тюлен тръгнаха по дясната част. Срещнаха се на кърмата.

— Отляво е чисто — каза Русо, примижавайки срещу дима. — Огънят като че ли започва да намалява.

— Да — потвърди Бек, — пушекът се разрежда. Свалете противогазите.

Мъжете се подчиниха и прибраха маските в чантите на коланите си.

— Добре, да проверим мостика и да видим кой праща сигналите за помощ.

Видя се как четиримата претичват в екипи по двама, прикривайки се взаимно. Слязоха по стълбите, оглеждайки се на всяка площадка, и стигнаха до мостика без инциденти.

През отворената врата на кабината се чуваше глас, който не спираше да повтаря: „Мейдей! Мейдей!“