Клайв Къслър - Изгубеният град

— Я да видя — рече Мюлер. — Проклет да съм! Толкова бях съсредоточен върху всичко над водата, че не съм забелязал какво има под нея. Явно съм решил, че е някаква риба.

— Риба си е — съгласи се Дзавала, — само че с акумулатор и двигател. Предполагам, че е АПС.

— Автономно подводно средство?

Създадени първоначално за търговски и научни цели, АПС бяха последният писък на подводните технологии. За разлика от СДУ, те можеха да работят сами по предварително зададени инструкции.

— Това АПС може да има сонарни и акустични прибори и вероятно може да засече всичко и всеки на и под вода около острова. Може да изпраща и сигнали до монитори на сушата.

— Военноморският флот използва АПС вместо делфини за откриване на мини. Чувал съм, че някои АПС могат да бъдат програмирани за атака — каза Мюлер.

Остин погледна отново снимките и каза:

— Май трябва бързо да вземем решение.

— Вижте, не ви казвам какво да бъде то. И знам, че се тревожите за приятелите си. Но тук няма с какво да помогнете. Капитан Гутиерес ще продължи издирването и ще ви уведоми, ако и когато намери нещо.

— Искате да проверим острова ли?

— Военноморският флот на Съединените щати не може да нахлуе там, но двама добре обучени и решителни мъже могат.

Остин се обърна към Дзавала.

— Какво мислиш, Джо?

— Рисковано е. Докато преследваме призраци с кървясали очи, Пол и Гамей могат да са на милион други места.

Остин знаеше, че партньорът му има право, но инстинктите го тласкаха към острова.

— Помолихме хидроплана да ни изчака — каза той на Мюлер. — Ще се върнем на Азорите и ще хванем самолет. При малко късмет утре може да разгледаме тайнствения остров.

— Надявах се да го кажете — усмихна се Мюлер.

След по-малко от половин час хидропланът се вдигна и набра височина. Направи кръгче над изследователския кораб и крайцера, след което се насочи към Азорските острови, отвеждайки Остин и Дзавала към неизвестността.

Дарне живееше в луксозно ремонтирана стара ферма със стени от червени тухли и хоросан и с прекрасен изглед към старинния град Екс-ан-Прованс. Щом слезе на гарата, Скай му се обади и когато таксито спря пред вилата, Дарне я чакаше на вратата. Размениха си обичайните прегръдки и небрежни целувки по двете бузи, след което той я покани на просторна тераса край басейн, ограден от слънчогледи. Настани я до масичка от мрамор и ковано желязо и наля два коктейла от ликьор от касис и бяло вино.

— Нямаш представа колко се радвам да те видя, скъпа!

Чукнаха чаши и отпиха.

— Хубаво е тук, Шарл! — Скай затвори очи, за да се наслади на слънчевите лъчи, които галеха лицето й, и вдиша дълбоко въздуха с аромат на лавандула и повей от далечното Средиземно море.

— Беше доста лаконична, когато се обади. Вярвам, че посещението ви при Фошар е минало добре.

Тя отвори очи.

— Доколкото можеше да се очаква.

— На мистър Остин хареса ли му да кара „Ролс Ройс“?

Скай се поколеба.

— И да, и не.

Дарне повдигна вежди.

— Преди да ти разкажа какво се случи, по-добре налей по още една чаша.

Дарне я послуша и следващите четирийсет и пет минути преминаха в разказ за събитията в замъка фошар — от момента, в който Емил ги посрещна на вратата, до лудешкия полет с откраднатия самолет. С всяка изминала минута лицето на антикваря ставаше все по-мрачно.

— Този Емил и майка му са същински чудовища!

— Много съжаляваме за колата ти, но както сам разбираш, при тези обстоятелства нищо не можехме да направим.

На лицето му се разля широка усмивка.

— Важното е, че вие сте живи и здрави! А за загубата на „Ролс Ройса“ не страдам. В действителност го взех на доста ниска цена — беше си истински „обир“, както би казал твоят приятел от Америка.

— И аз така подозирах.

Дарне замълча за миг.

— Заинтересува ме описанието ти на портрета на Жул Фошар — сигурна ли си, че е бил със същия шлем?

— Напълно! А ти напредна ли с идентифицирането му?

— Доста. — Той пресуши чашата си. — Ако вече се отмори, да идем при Уибл.

— Кой е Уибл?

— Един елзасец, който живее в града. Шлемът е при него.

Дарне се надигна от стола и подаде ръка на Скай. Само след минути бяха в „Ягуара“ на антикваря и се носеха по тесния, виещ се път. Дарне спокойно взимаше завоите с висока скорост, сякаш караше по магистрала.

— Разкажи ми повече за твоя приятел — настоя Скай, когато навлязоха в покрайнините на стария град.

Дарне отби в една тясна уличка между „Ателие дьо Сезан“ и катедралата „Сен Совьор“.