Клайв Къслър - Изгубеният град

— Спокойствието няма нищо общо — каза тя, — просто сме практични. Харесва ни или не, сме затворени тук за известно време. Нека използваме дедуктивното си мислене, за да разберем какво се случва.

— Учените не бива да си правят заключения, докато не са готови да ги подкрепят с факти — рече Санди. — А ние не разполагаме с фактите.

— Добре си усвоила научния метод — отбеляза Пол.

— Както е казал Бен Джонсън, нищо не може да съсредоточи мислите по-добре от перспективата за бесило. След като не разполагаме с всички факти, можем да използваме научни разсъждения, за да разберем това, което искаме. Освен това просто нямаме друг избор. Първо, със сигурност знаем, че сме отвлечени и че ни държат в плен в голяма, странна подводница.

— Възможно ли е именно тя да е оставила следите в Изгубения град? — предположи Санди.

— Е, нямаме факти, с които да подкрепим теорията — усмихна се Пол, — но не е изключено подводницата да може да пълзи по морското дъно. НАМПД направиха нещо подобно преди години.

— Добре, а какво прави тук? Кои са тези хора? И какво искат от нас?

— Имам чувството, че скоро ще получим отговор на тези въпроси — каза Гамей.

— Говориш повече като източен гуру, отколкото като учен — вметна Санди.

Гамей сложи пръст на устните си и посочи към вратата. Дръжката се завъртя, тя се отвори и в кабината влезе мъж. Беше толкова висок, че трябваше да се наведе, за да мине под рамката. Беше облечен в същия гащеризон като останалите, само че зелен. Той затвори тихо вратата след себе си и погледна пленниците.

— Успокойте се — каза той, — аз съм от добрите.

— Нека позная — обади се Пол, — вие сте капитан Немо, а ние се намираме на борда на „Наутилус“.

Мъжът премигна изненадано. Беше очаквал да ги намери сковани от страх.

— Не, всъщност се казвам Ангън Маклийн — отвърна той с лек шотландски акцент. — Доктор Маклийн. Аз съм химик. Но за подводницата сте прав. Точно толкова невероятна е, колкото тази на капитан Немо.

— А ние все пак сме герои от роман на Жул Верн? — не се сдържа и Гамей.

Маклийн въздъхна тежко.

— Де да беше толкова просто. Не искам да ви тревожа излишно — каза той с тих и сериозен глас, — но животът ви може би зависи от разговора ни през следващите няколко минути. Моля ви, кажете ми имената си и какво работите. Умолявам ви да бъдете честни. На този съд няма излишни каюти.

Двамата Траут схванаха посланието. Нямаше място за пленници. Пол погледна Маклийн в добронамерените сини очи и реши да му се довери.

— Аз се казвам Пол Траут. Това е съпругата ми Гамей. И двамата работим в НАМПД. Това е Санди Джексън, пилотът на „Алвин“.

— С каква наука се занимавате?

— Аз — с океанска геология, а Гамей и Санди са морски биолози.

Маклийн се усмихна с облекчение.

— Слава богу — измърмори той, — има надежда.

— Може би и вие ще ми отговорите на един въпрос — каза Пол. — Защо ни отвлякохте?

Маклийн горчиво се засмя.

— Аз нямам нищо общо с това. И аз съм тук по своя воля, колкото и вие.

— Не разбирам — каза Санди.

— Сега не мога да ви обясня. Ще ви кажа само, че имаме късмет, задето могат да използват професионалните ни умения. Ще ви държат живи дотогава, докато имат нужда от вас — също като мен.

— Кои са „те“? — попита Пол.

Маклийн прекара дългите си пръсти през прошарената си коса.

— За вас ще бъде по-опасно, ако знаете.

— Който и да сте, моля ви, предайте на хората, които ни отвлякоха и отнеха батискафа ни, че екипът ни на повърхността ще започне да ни търси в мига, в който установят, че сме изчезнали — настоя Гамей.

— Казаха ми, че това няма да бъде проблем, и аз нямам причина да не им вярвам.

— Какво значи това? — настръхна Пол.

— Не знам. Но знам, че тези хора са безскрупулни в преследването на целите си.

— А какви са целите им? — попита Гамей.

Сините очи сякаш хлътнаха.

— Има въпроси, които не е мъдро да ми задавате, нито аз — да ви отговарям. — Той се надигна от стола си. — Трябва да докладвам за резултатите от разпита. — Той посочи малката лампичка и докосна устните си, явно предупреждавайки ги за скрит микрофон. — След малко ще ви донеса храна и напитки. Съветвам ви да си починете.

— Вярвате ли му? — попита Санди, когато отново останаха сами.

— Историята му изглежда достатъчно откачена, за да е вярна — отговори Гамей.

— А имате ли идеи какво да правим?

Пол се излегна на койката и се опита да се протегне, макар че дългите му крака стърчаха от края на матрака. Той посочи светлинката и каза: