Клайв Къслър - Изгубеният град

— Стига някоя от вас да не държи на тази койка, възнамерявам да послушам съвета на Маклийн и да си почина.

Маклийн се върна след половин час със сандвичи със сирене, термос горещо кафе и три чаши. И с усмивка на лице, което беше по-важното.

— Поздравления! — каза той, докато им раздаваше сандвичите. — Официално сте включени в проекта.

Гамей разви сандвича си и отхапа.

— А какво по-точно представлява той?

— Не мога да ви кажа всичко. Достатъчно е да знаете, че сте част от научен екип. Всеки от вас ще научи толкова, колкото е необходимо, за да върши работата си. Разрешиха ми да ви разведа наоколо, за да се подготвите за предстоящите си задачи. Бавачката ни чака.

Той почука на вратата. Навъсеният пазач, който отвори, се дръпна настрани, за да ги пропусне да излязат. Маклийн ги поведе из лабиринта от коридори, следвани изкъсо от пазача. Стигнаха до голяма зала, чиито стени бяха покрити с монитори и светещи електронни прибори. Пазачът застана така, че да може да ги наблюдава, но без да се меси по какъвто и да било начин.

— Това е контролната зала — обясни Маклийн.

Пол се огледа.

— Къде са хората?

— Подводницата е почти изцяло автоматизирана. Има малоброен екипаж, охрана и водолази.

— Видях скафандрите отвън.

— Много сте наблюдателен — кимна Маклийн. — Ако погледнете на този монитор, ще видите водолазите ни по време на работа.

Видяха колона, типична за Изгубения град. В долната част на екрана нещо се раздвижи. Водолаз, екипиран в голям скафандър, се издигаше покрай колоната, движен от вграден мотор. Следваха го още трима водолази, стиснали дебелите гумени маркучи с механичните манипулатори, които им служеха за ръце.

Гротескните фигури се движеха беззвучно, докато стигнаха до горния край на екрана. Спряха се под зъбестия връх, напомняйки на пчелици, събиращи нектар.

— Какво правят? — попита Пол.

— Аз знам — обади се Санди. — Събират биоорганизми от колониите, които живеят покрай пукнатините.

— Права сте. Отстраняват цели колонии — допълни Маклийн. — Живият материал и течността, в която живее, се пренася по маркучите до специални резервоари.

— Искате да кажете, че това е научна експедиция? — изненада се Гамей.

— Не точно. Гледайте.

Двама от водолазите се бяха отделили от другите и се приближаваха към върха на друга колона. Тези, които останаха, започнаха да разрушават колоната с триони.

— Унищожават ги! — възкликна Санди. — Това е престъпление!

Маклийн погледна към пазача да види дали е забелязал избухването й. Онзи обаче се облягаше на стената с отегчено, разсеяно изражение. Маклийн махна с ръка, за да привлече вниманието му, и посочи към една врата. Пазачът се прозина и кимна в знак на съгласие. Маклийн ги поведе натам. Озоваха се в стая, пълна с големи кръгли пластмасови съдове.

— Тук можем да говорим — каза тихо той. — Това са контейнерите, в които се съхранява биологичният материал.

— Имат огромен капацитет! — не се сдържа Гамей.

— Трудно е да се поддържат организмите живи, далеч от естествената им среда. Затова взимат и част от колоните. Докато се върнем на сушата, съвсем малка част от събрания материал ще остане използваем.

— Суша ли казахте?

— Да, събраните организми се обработват в лаборатория на един остров. Периодично пътуваме до там, за да разтоварим резервоарите. Не съм сигурен къде се намира острова.

Маклийн забеляза, че пазачът ги гледа.

— Съжалявам! Бавачката излезе от летаргията си. Ще трябва да продължим разговора друг път.

— Бързо ми кажете за острова. Това може да е единственият ни шанс за бягство.

— За бягство ли? Никакъв шанс!

— Винаги има шанс! Как изглежда този остров?

Маклийн видя, че пазачът се приближава, и сниши глас, от което думите му прозвучаха още по-злокобно:

— По-зле от всичко, родено от въображението на Данте.

Остин обходи с поглед стръмните стени и здравите бойници, обграждащи замъка Фошар, и изпита огромно уважение към майсторите, които бяха редили тежките блокове. Възхищението му обаче не трая дълго, защото ясно осъзна, че ефективната конструкция, предназначена да държи натрапниците на разстояние, също толкова добре пречи и на тези вътре да излязат.

— Е, какво мислиш? — попита Скай.

— Така щеше да изглежда „Алкатраз“, ако се намираше на сушата.

— Какво ще правим?

Той я улови под ръка.

— Ще продължим разходката си.

При условие, че металната решетка затваряше портата, а и колата им я няма, Остин и Скай нямаха много възможности за избор. Те продължиха да се разхождат в двора на замъка като туристи на почивка. От време на време спираха да си побъбрят, после продължаваха. Искаха с небрежното си поведение да заблудят всеки, който евентуално ги наблюдава.