Клайв Къслър - Изгубеният град

Гамей беше притиснала лице в другия илюминатор.

— Тук има един голям грозник — каза тя, — и носи пистолет.

— От тази страна също — отвърна Пол. — Искат да излезем.

— Какво ще правим? — попита Санди.

Някой започна да тропа силно по корпуса.

— Посрещаните ни губят търпение — рече Гамей.

— Виждам — каза Пол, — и ако не измислим как да превърнем „Алвин“ в бойна подводница, ще трябва да правим, каквото кажат.

Той се протегна и отвори люка. Вътре нахлу топъл влажен въздух и в кръглия отвор се появи същото лице, което видя през люка. Мъжът му махна с ръка и се отдръпна. Траут провря глава и рамене в отвора и видя, че батискафът е обграден от шестима въоръжени мъже.

Той бавно излезе върху корпуса. Санди го последва и кръвта се дръпна от лицето й, когато видя непознатите. Замръзна на място, но Гамей чакаше да излезе и Пол й помогна да седне до него.

„Алвин“ се намираше в ярко осветено помещение, голямо колкото паркинг за три коли. Във въздуха се носеше силна миризма на море. От корпуса се стичаше вода и капеше в малки локвички на пода. Някъде в далечината се чуваше приглушено бръмчене на мотори. Пол предположи, че се намират в трюма на огромна подводница. В единия край на помещението стените се извиваха и образуваха нещо като голяма механична уста. Подводницата явно беше погълнала батискафа като скарида.

Един от мъжете натисна ключ на стената и от другата страна срещу устата се отвори врата. Той им посочи натам с цевта. Пленниците минаха през вратата и се озоваха в по-малка зала, която приличаше на фабрика за роботи. На стената висяха поне дузина „лунни скафандри“, чиито дебели ръце завършваха с механични щипки. От работата си в НАМПД Пол знаеше, че това са батискафи с човешка форма, предназначени за продължителни гмуркания на голяма дълбочина.

Вратата се затвори и пленниците тръгнаха по коридора, като пред и зад тях вървяха по трима въоръжени мъже. По сините им водолазни костюми нямаше никакви отличителни знаци. Бяха мускулести, сурови на вид, късо подстригани и се движеха с увереността на добре обучени войници. Изглеждаха към трийсет-четирийсет годишни — прекалено възрастни за новобранци. Нямаше как да отгатнат националната им принадлежност, защото мълчаха и комуникираха единствено с жестове. Пол предположи, че са наемници, може би някакъв специален военен отряд.

Пресякоха множество коридори. Накрая въведоха пленниците в една кабина и вратата зад гърба им се затвори. В малкото помещение имаше две койки, стол, празен шкаф и чешма.

— Уютно — рече Гамей, оглеждайки тясната кабина.

— Това сигурно е трета класа — пошегува се Пол. Главата му беше замаяна и той се подпря на стената. Забелязал угриженото лице на жена си, побърза да каже: — Добре съм. Само трябва да поседна.

— Трябва ти и малко първа помощ — възрази тя.

Пол приседна на края на койката, а тя намокри една кърпа със студена вода от чешмата и я сложи на слепоочието му, за да намали отока. Двете със Санди се редуваха да мокрят студения компрес. Накрая отокът спадна. Пол внимателно намести папийонката, която се беше изкривила, и среса косата си с пръсти.

— По-добре ли си? — попита Гамей.

Освежен, Пол се ухили и отговори:

— Винаги си твърдяла, че някой ден ще си разбия главата.

Санди се разсмя въпреки тревогата си.

— Как успявате да запазите спокойствие? — възхити се тя.

Невъзмутимостта на Пол беше въпрос не толкова на смела поза, колкото на прагматизъм и вяра в собствените способности. Като член на Специалния отряд на НАМПД той беше свикнал с опасностите. Академичната му външност и поведение прикриваха твърдост на характера, наследена от дедите му. Прадядо му бил член на морската спасителна служба, където девизът бил: „Задължително е да излезеш, не е задължително да се върнеш“. Дядо му и баща му, които се препитаваха с риболов, го бяха възпитали да уважава морето и му бяха показали всичко, което знаеха за него, а той се беше научил да разчита на собствените си сили и съобразителност.

Със слабата си спортна фигура и грациозни движения, лъскавата тъмночервена коса и сияйна усмивка, хората понякога взимаха Гамей за фотомодел или актриса. Малцина биха повярвали, че като малка била същинска мъжкарана, израснала в Уисконсин. Макар надарена с всички възможни женски качества, тя не беше цвете в саксия. Руди Гън, помощник-директорът на НАМПД, беше прозрял интелекта й и беше предложил да я вземат в НАМПД заедно със съпруга й. Адмирал Сандекър веднага се съгласи. Оттогава насам Гамей неведнъж бе доказвала ума и хладнокръвната си находчивост в множество мисии на Специалния отряд.