Клайв Къслър - Изгубеният град

— Добре сте се научила. Всеки предмет в тази зала е изработен от семейство Фошар. Какво ще кажете за нашето майсторство?

Скай разгледа най-близката ниша и поклати глава.

— Тези шлемове са примитивни, но изключително добре изработени. Може би са над повече от две хилядолетия.

— Браво! Произведени са в предримски времена.

— Не знаех, че родът ви е толкова древен — отбеляза Остин.

— Няма да се изненадам, ако някой открие пещерна рисунка, изобразяваща как някой Фошар прави връх за копие от кремък за клиент от неолита.

— Този замък е значителен скок във времето и географията от неолитната пещера.

— Изминали сме дълъг път от скромното си начало. Предците ни са били оръжейни майстори в Кипър, средиземноморското кръстовище на търговията. Кръстоносците, достигнали острова, се възхищавали на работата ни. Обичай било богатите благородници да имат лични оръжейници. Дедите ни се преместили във Франция и създали няколко занаятчийски гилдии. Семействата се женели и създавали съюзи помежду си.

— От там ли идва триглавият орел в герба ви?

— Много сте наблюдателен, мосю Остин. Да, но с времето другите фамилии постепенно отпаднали и Фошар поели бизнеса в свои ръце. Управлявали множество специализирани магазини и имали агенти в цяла Европа. Търсенето никога не намалявало: от Трийсетгодишната война до Наполеон. Френско-пруската война се оказала рентабилна и подготвила сцената за Първата световна война.

— Което ни отвежда до вашия прачичо.

Тя кимна.

— Войната изглеждала неизбежна и Жул ставал все по-мрачен. Но дотогава ние сме се били превърнали в оръжеен картел, наречен „Ланс“ 13 13 Копие (фр.) — Бел.прев. . Жул се опитал да накара семейството да се откаже от надпреварата, но било твърде късно. Както Ленин е казал, Европа била като буре с барут.

— На което му е трябвала само искрата от убийството на австрийския ерцхерцог Фердинанд.

— Франц Фердинанд е бил прост хулиган — махна тя с ръка, — смъртта му е била повече оправдание, отколкото искра. Международните оръжейни индустрии имали взаимни споразумения и патенти. Всеки изстрелян куршум или взривена бомба значели печалба за собствениците и акционерите. Круп правели пари от смъртта на германските войници, „Ланс“ — от гибелта на френските. Жул знаел, че така ще стане, и фактът, че в крайна сметка той е отговорен за това, го побъркал.

— Поредната жертва на войната?

— Прачичо ми бил идеалист. Страстта му го довела до преждевременна и безсмислена смърт. Тъжното е, че от нея нямало повече полза, отколкото от смъртта на кой да е войник в окопите. Само няколко десетилетия по-късно политиците ни въвлякоха в следващата световна война. Заводите на Фошар бяха сринати от бомбардировките, работниците ни — убити. Бързо се съвзехме и наваксахме загубите по времето на Студената война. Но светът се промени.

— На мен още ми се струва доста опасно място — рече Остин.

— Да, оръжията са по-смъртоносни от всякога, но конфликтите са по-регионални и краткотрайни. Правителствата, включително вашето, изместиха големите търговци на оръжие. Откакто наследих ръководството на „Ланс“, спряхме заводите и в момента сме на практика холдингова компания — подизпълнител за стоки и услуги. Предвид страха от агресията на някои държави и тероризма, бизнесът ни е стабилен.

— Удивителна история — каза Остин, — благодаря ви, че я споделихте с нас.

— Да се върнем към настоящето — кимна тя. — Мистър Остин, какви са възможностите за изваждане на самолета, който сте открили в езерото?

— Ще бъде трудно, но не и невъзможно за компетентен екип. Мога да ви препоръчам някои имена, ако желаете.

— Ще ви бъда задължена. Бихме искали да си върнем всички неща, които по право ни принадлежат. Възнамерявате ли да се връщате в Париж днес?

— Така сме планирали.

— Добре, ще ви изпратя.

Мадам Фошар ги поведе по друг коридор, по стените на който висяха стотици портрети. Тя се спря пред този на мъж с дълго кожено палто.

— Ето това е моят прачичо Жул Фошар — каза тя.

Мъжът на картината имаше орлов нос и мустаци.

Стоеше пред самолет, подобен на този, който Остин беше видял в музея. Носеше същия шлем, който Скай беше дала на приятеля си Дарне.

Скай тихо възкликна. Беше едва чуто, но мадам Фошар се вгледа втренчено в нея и попита:

— Има ли проблем, мадмоазел?

— Не — прокашля се тя. — Възхитих се на шлема. И той ли е в колекцията ви?

Расин продължаваше да я гледа изпитателно.