Клайв Къслър - Изгубеният град

— Не. Не е.

Остин се опита да смени посоката на разговора.

— Не си приличате много.

Расин се усмихна.

— Семейство Фошар са с остри черти. Ние приличаме на дядо ми, който не е бил Фошар по кръв. Оженил се за жена от семейството и приел фамилията. Било е уговорен брак, целящ да укрепи съюза между двете фамилии. По това време Фошар нямали мъжки наследник, затова са се сдобили с такъв.

— Интересно семейство — отбеляза Скай.

— И половината не знаете. — Расин Фошар погледна отново към Скай, замисли се и се усмихна. — Хрумна ми чудесна идея. Защо не останете за вечеря? Така или иначе съм поканила неколцина гости. Организирали сме малък маскен бал, също като в добрите стари времена.

— Чака ни дълъг път до Париж, а и не си носим костюми — опита се да отклони поканата Остин.

— Можете да пренощувате тук. За костюмите не се безпокойте — винаги имаме няколко резервни. Ще ви изберем нещо подходящо. Ще тръгнете утре рано сутринта. Не приемам „не“ за отговор.

— Много сте мила, мадам Фошар, но не бихме искали да се натрапваме — каза Скай.

— Изобщо не се натрапвате! Сега, ако ме извините, ще поговоря със сина си за организацията довечера. Можете спокойно да се разходите по първия етаж на замъка. На горните етажи живеем.

Без да каже и дума повече, мадам Фошар бързо се отдалечи по коридора, оставяйки ги в компанията на предците си.

— За какво беше това? — попита Остин, когато тя се скри зад ъгъла.

Скай плесна с ръце и ги потри.

— Планът ми проработи! Нарочно заговорих за оръжията, за да привлека вниманието й. А като захапа кукичката, я издърпах. Кърт, нали сам каза, че семейство Фошар е ключът към загадката на ледника и нападението в магазина на Дарне? Не можем да си тръгнем с празни ръце. Какъв е проблемът?

— Че може би си в опасност! Това е проблемът. Ти зяпна пред портрета на Жул. Мадам Фошар знае, че си виждала шлема.

— Това не влизаше в плана. Наистина се слисах, като го видях да носи шлема, който изнесох от ледника. Виж, аз съм готова да рискувам. Освен това маскен бал звучи забавно. Тя няма да посмее да направи нищо, докато наоколо има гости. Изглежда толкова мила, изобщо не е ламята, която очаквах.

Остин не беше убеден. Мадам Фошар наистина изглеждаше очарователна жена, но той подозираше, че всичко това е театър. Беше забелязал облака, който премина през лицето й, когато Скай видя портрета. Не археоложката, а мадам Фошар пусна кукичката и ги издърпа с въдицата. В главата му мигаха предупредителни лампички, но той се насили да се усмихне. Не искаше да тревожи Скай.

— Да се огледаме — предложи той.

Отне им близо час да обходят първия етаж. Сградата се простираше на няколко акра, но видяха предимно коридорите. Всички врати бяха заключени. Докато вървяха из този лабиринт, Остин се опитваше да запомни разположението. Накрая стигнаха до вестибюла пред входната врата. Безпокойството му нарастваше.

— Странно — каза той. — Дом като този изисква голяма поддръжка, а аз не видях никого, с изключение на двамата Фошар и прислужника, който ни донесе водата.

— Да, наистина — съгласи се Скай. Тя натисна дръжката на входната врата и се усмихна. — Виж, страхливко. Можем да си тръгнем, когато поискаме.

Излязоха на терасата и тръгнаха към портата. Подвижният мост си беше още на мястото, но желязната решетка на портата беше спусната. Остин се подпря на железните прътове и погледна навън.

— Няма да е скоро — каза той с мрачна усмивка.

„Ролс Ройс“-ът беше изчезнал от алеята.

„Алвин“ се вдигна като чайка върху вълна, а после полетя надолу. Свободното падане приключи със силен удар на метал в метал, от който всичко се разтресе и тримата души в него излетяха от местата си. Пол се опита да избегне сблъсъка с Гамей и слабичката Санди, но двуметровото му тяло не беше пригодено за акробатични изпълнения и той се размаза в херметичната преграда. Когато звездите пред очите му най-после изчезнаха, той видя лицето на Гамей, надвесено над него. Изглеждаше притеснена.

— Добре ли си? — попита тя с угрижен глас.

Той кимна. Надигна се и внимателно попипа главата си с пръсти. Болеше го, но нямаше кръв.

— Какво стана? — попита Санди.

— Не знам. Ще погледна.

Мъчейки се да потисне лошото предчувствие, Пол изпълзя до илюминатора. За миг се почуди дали не халюцинира заради удара по главата. Срещу себе си видя намръщено мъжко лице. И мъжът го видя. Почука на акрилното прозорче с дръжката на пистолета си и вдигна палец нагоре. Смисълът беше ясен: отворете люка.