Клайв Къслър - Изгубеният град

— Казва се Скай Лабел. Археолог е. Искате ли името и телефона й? — Той се пресегна да вземе указателя на факултета и го разгърна. — Кабинетът й е точно под моя. Вътрешният й номер е 26. Каквото и да направите с нея, аз няма да възразя. — Трудно прикриваше радостта си. Какво ли не би дал да види физиономията й, когато този откачалник се появи на прага й!

Мъжът бавно се изправи. Хубаво, значи си тръгва.

— Още нещо? — попита Рено с великодушна усмивка. Едрият мъж също се усмихна.

От палтото си извади пистолет двайсет и втори калибър със заглушител.

— Да. Искам да умреш!

Пистолетът се изкашля само веднъж. На челото на Рено се появи кръгла червена дупка. Той падна по очи върху бюрото, със замръзнала усмивка на лицето.

Мъжът взе указателя, прибра го в джоба и без да поглежда назад, напусна кабинета така тихо, както бе влязъл.

Високо над главата на Остин старият самолет танцуваше красив небесен балет, без изобщо да се съобразява със законите на гравитацията и физиката. Остин с удивление наблюдаваше от края на тревистата писта на юг от Париж как самолетът описва спирала във въздуха, последвана от половин лупинг нагоре и половин завъртане, обръщайки посоката в съвършено изпълнен имелман.

Остин се стегна, като видя самолета да се спуска над полето. Летеше прекалено бързо, за да успее да кацне безопасно. Приближаваше се като ракета с насочване. След секунди самолетът докосна земята, отскочи на един-два метра във въздуха, после меко кацна и се насочи към хангара с гърлен рев на двигателя.

Щом двете лопати на дървеното витло спряха, от малката кабина изскочи мъж на средна възраст, свали очилата и тръгна към Остин. Мъжът беше ухилен до уши. Напомняше на кученце, което маха с опашка от радост.

— Съжалявам, че има само едно място, мосю Остин, инак с удоволствие щях да ви разходя.

Остин измери самолета с око: заострения като куршум двигателен отсек, фюзелажа от дърво и плат, триъгълния стабилизатор и опашката с черепа и кръстосаните кости на нея. От А-образната рамка пред кабината се спускаха метални въжета, укрепващи крилата като спици на чадър.

— При цялото ми уважение, мосю Гросе, но самолетът ви ми се вижда малък дори за един човек.

На обветреното лице на французина се появиха бръчици от смях.

— Не ви виня за скептицизма, мосю Остин. „Моран-Солние Н“ изглежда така, сякаш някое дете го е сглобявало в мазето. На дължина е само шест метра и половина, а крилете са осем метра и трийсет сантиметра. Но този малък комар е бил един от най-смъртоносните самолети на своето време. Много бърз — летял е с над сто и шейсет километра в час, и е удивително маневрен. В ръцете на умел пилот е бил изключително ефективна машина за убиване.

Остин се приближи до самолета и прокара ръка по фюзелажа.

— Учуди ме издълженият фюзелаж и ендоплощният дизайн. Когато стане дума за Първата световна война, обикновено си представям биплани с тъпи носове.

— С основание. Повечето самолети, използвани във войната, са били двуплощници. Французите са изпреварили другите с разработването на едноплощника. За времето си този самолет е бил най-модерният в аеродинамично отношение. Основното му предимство пред бипланите е, че можел да се изкачва по-бързо.

— Имелманът ви беше много красив.

— Мерси — поклони се Гросе. — Понякога не е толкова лесно, колкото изглежда. Това самолетче тежи по-малко от двеста килограма при пълно натоварване, но двигателят му е само 6 конски сили. Трудно се управлява и е нужна внимателна ръка — ухили се той. — Един пилот беше казал, че най-голямата опасност при летенето с този самолет не е въздушният бой, а кацането. Може би забелязахте, че подходих с висока скорост.

Остин се засмя.

— Имате дарбата да омаловажавате нещата, мосю Гросе. Имах усещането, че ще пробиете дупка в земята.

— И нямаше да съм първият — още повече се развесели Гросе. — А задачата ми беше доста проста в сравнение с тази на някогашните му пилоти. Представете си да кацате с крила, надупчени от куршуми и с разпокъсан плат. А може би и самият вие да сте ранен и отслабнал от загубата на кръв. Ето това вече си е предизвикателство.

Остин долови нотка на носталгична завист в гласа му. С нежните си черти и тънки мустаци французинът беше олицетворение на дръзките смелчаци, обстрелвали германските противовъздушни окопи.

Остин потърси Гросе, директор на музея за въздушно дело, след разговора си с Йън Макдугъл, и го помоли да погледне снимките на самолета от езерото. Гросе отвърна, че с радост ще помогне с каквото може. Верен на думата си, той се обади веднага, след като получи цифровите изображения на имейла си.