Клайв Къслър - Изгубеният град

„Говори се, че имали минало.“

Кабинетът на Скай се намираше в научноизследователския център на Сорбоната — впечатляващо здание от стъкло и бетон с дизайн, повлиян от Льо Корбюзие. Центърът се намираше близо до Пантеона, притиснат от няколко сгради в стил ар нуво. Обикновено улицата беше спокойна, като изключим шума от преминаващите студенти, които я използваха, за да си съкратят пътя. Но сега, щом зави зад ъгъла, Скай с изненада видя два полицейски автомобила, които блокираха малката уличка. Пред сградата имаше спрени и други служебни коли, а около входа се суетяха униформени полицаи.

Внушителен полицай, който явно отговаряше за ограничения достъп, вдигна ръка, за да я спре.

— Съжалявам, мадмоазел, не можете да минете от тук.

— Какво се е случило, мосю?

— Нещастен случай.

— Какъв нещастен случай?

— Не знам, мадмоазел — вдигна рамене той.

Скай извади университетския си пропуск и го размаха под носа му.

— Аз работя тук. Искам да знам какво става и дали ме засяга.

Полицаят погледна снимката и лицето й, после каза:

— По-добре говорете с инспектора. — Той я отведе при мъж в цивилни дрехи, който стоеше до една от полицейските коли, и разговаряше с двама униформени.

— Тази жена казва, че работи в сградата — обясни полицаят на инспектора, трътлест мъж на средна възраст с умореното изражение на човек, видял твърде много от грозната страна на живота.

Той погледна внимателно пропуска й със зачервените си, подпухнали очи и й го върна, като си отбеляза името и адреса й в бележника си.

— Казвам се Дюбоа. Елате, ако обичате. — Той отвори вратата на полицейската кола, направи й знак да седне на задната седалка и се настани до нея. — Кога за последен път сте били в сградата, мадмоазел?

Тя си погледна часовника.

— Преди два-три часа или малко повече.

— Къде бяхте междувременно?

— Аз съм археолог. Занесох един артефакт на специалист по антиките, за да го огледа. След това се отбих в апартамента си да подремна.

Инспекторът си отбеляза нещо.

— Докато бяхте в сградата, забелязахте ли някого или нещо, което да ви направи особено впечатление?

— Не. Всичко си беше както обикновено. Бихте ли ми казали какво е станало?

— Имало е стрелба. Убит е човек. Познавахте ли мосю Рено?

— Рено?! Разбира се! Той беше ръководителят на катедрата ми. Казвате, че е мъртъв?

Дюбоа кимна.

— Застрелян от неизвестен нападател. Кога за последен път видяхте мосю Рено?

— Когато дойдох на работа около девет сутринта. Засякохме се в асансьора. Моят кабинет е под неговия. Казахме си „добро утро“ и всеки продължи по пътя си.

Скай се надяваше лекото премълчаване на истината да не си проличи по лицето й. Всъщност, когато сутринта поздрави Рено, той просто я изгледа ядно, без да отговори.

— Имате ли представа кой би искал да нарани мосю Рено?

Тя се поколеба. Предположи, че изражението на инспектора, напомнящо на басет, е само маска, предразполагаща заподозрените към необмислени уличаващи твърдения. Ако беше разговарял и с други служители, най-вероятно беше научил, че всъщност цялата катедра мрази Рено. Кажеше ли нещо различно, той щеше да се запита защо лъже.

— Мосю Рено беше противоречива фигура в катедрата — отговори тя след малко. — Мнозина не одобряваха начина, по който я управляваше.

— А вие, мадмоазел? Вие одобрявахте ли?

— Аз бях една от тези, които смятаха, че не е подходящ за поста.

Лейтенантът се усмихна за първи път.

— Много дипломатичен отговор, мадмоазел. Може ли да попитам къде сте били по време на отсъствието си от сградата?

Скай му даде името на Дарне и адреса на антикварния магазин, както и домашния си адрес, които той старателно записа, уверявайки я, че това е рутинна процедура. След това слезе от колата, задържа вратата и й подаде визитната си картичка.

— Благодаря ви, мадмоазел Лабел. Моля ви, обадете ми се, ако се сетите за нещо във връзка със случая.

— Да, разбира се. Искам да ви помоля за услуга, лейтенант. Може ли да се кача до кабинета си на втория етаж?

Той помисли за момент.

— Да, но нека ви придружи някой от хората ми.

Инспектор Дюбоа повика полицая, който пръв спря Скай, и му нареди да я преведе през кордона. На местопрестъплението като че ли се беше събрала цялата полиция на Париж. Рено беше негодник, но беше известна личност в университета и убийството му със сигурност щеше да предизвика сензация.

Вътре в сградата работеха още полицаи и техници. Служителите от съдебна медицина сваляха отпечатъци, фотографите бързаха насам-натам и щракаха с апаратите си. Скай се насочи към кабинета си на втория етаж, следвана от полицая. Влезе вътре и се огледа. Въпреки че всичките й мебели и книжа си бяха на мястото, тя изпита странното чувство, че нещо не е наред.