Клайв Къслър - Изгубеният град

Остин лекуваше цицините и синините си с бутилка белгийска бира от килера на електроцентралата. Седеше, подпрял брадичка с ръка, и усещаше как гневът му нараства, докато Скай и останалите се опитваха да си припомнят подробности за хладнокръвното деяние, което едва не обрече няколко невинни човека на смърт под леда.

— Това е работа за полицията — каза Друе, началникът на електроцентралата, след като чу цялата история. — Властите трябва да бъдат уведомени незабавно!

Остин си замълча. Докато полицаите пристигнат, всички следи щяха да са изстинали повече от бирата в ръката му.

Рено бързаше да си тръгне. Размахвайки ръката си, сякаш е смъртно ранен, той си проби път и си намери място на хеликоптера на електроцентралата. Ролинс и репортерите нямаха търпение да разкажат историята, която значително надхвърляше откриването на замръзналото тяло. Те извикаха чартърния хидроплан, който ги докара на ледника.

Пилотът разкри една от загадките. Каза, че докато чакал при езерото репортерите да се върнат от ледника, един едър мъж се появил на брега със „Ситроена“ на Льоблан и казал, че останалите ще преспят тук, но той трябва незабавно да се прибере у дома.

Загледана в отлитащия хидроплан, Скай се разсмя:

— Видя ли Рено? Как само използваше ранената си ръка, за да избута другите и да се качи пръв.

— Подигравателният ти тон ми подсказва, че няма да ти липсва — каза Остин.

Тя се престори, че си мие ръцете.

— Хубаво отърване от лошия боклук, казваше баща ми.

Лесар стоеше до Скай и с тъжни очи гледаше как хидропланът се отдалечава към долината между два планински върха.

— Е, мосю Остин, аз трябва да се връщам на работа — каза той. — Благодаря ви за вълнението, което вие и приятелите ви донесохте на това самотно място.

Остин стисна здраво ръката му.

— Спасителната операция не би била възможна без вашата помощ — отвърна той. — Не мисля, че това място ще остане самотно за дълго. Когато историята се разчуе, тук ще се напълни с журналисти и полиция.

Лесар изглеждаше по-скоро щастлив, отколкото подразнен от тази перспектива.

— Така ли мислите? — грейна той. — Сега, ако ме извините, трябва да вървя, за да се подготвя за посетителите. Ако желаете, мога да се погрижа камионът да ви закара до езерото.

— Нека се разходим — предложи Скай. — Трябва да взема нещо, което оставих в централата.

— Този господин явно не е доволен от своите петнайсет минути слава — изкоментира Дзавала за Лесар. — А сега, ако повече нямате нужда от услугите ми…

Остин сложи ръка на рамото му.

— Не ми казвай, че ще избягаш от това райско местенце, за да се върнеш в Шамони при френските целувки.

Дзавала проследи с поглед Скай.

— Струва ми се, че не съм единственият, който се наслаждава на местните деликатеси.

— Има много, докато те настигна, Джо. Първата ни среща с младата дама тепърва предстои.

— Е, аз съм последният, който би застанал на пътя на една истинска любовна история.

— И аз така — съгласи се Остин, като го изпрати до хеликоптера. — Ще се видим в Париж!

Задръстването беше кошмарно дори за вашингтонските стандарти. Пол Траут седеше на волана на своя „Хъмви“ и гледаше апатично безкрайния килим от автомобили, покриващ авеню „Пенсилвания“. Изведнъж се обърна към Гамей и каза:

— Хрилете ми започват да се затварят.

Гамей завъртя очи по типичния начин за съпруга, отдавна свикнала с чудатостите на мъжа си. Знаеше какво предстои. В семейството на Пол всъщност не се шегуваха, като казваха, че ако един Траут остане далеч от дома си за по-дълго, започва да диша като риба на сухо. Затова и не се изненада, когато той направи забранен обратен завой, изразявайки презрението си към правилника, с което масачузетските шофьори са сякаш закърмени.

Докато Пол караше така, сякаш се намира на маневри на операция „Пустинна буря“, тя се обади по мобилния телефон, за да направи самолетни резервации и да уведоми офиса на НАМПД, че ще отсъстват няколко дни. Минаха през къщата си в Джорджтаун като ураган, събраха багажа си и хукнаха към летището.

По-малко от два часа след кацането им в Бостън те вече бяха в Кейп Код и се разхождаха по „Уотър Стрийт“ в Уудс Хоул, където Траут беше роден и израснал. Главната улица на Уудс Хоул беше не повече от четиристотин метра, притисната между соленото езеро и пристанището и оградена от двете страни от сградите на различни организации за морски и екологични науки.