Клайв Къслър - Изгубеният град

Най-забележителната сред тях беше световноизвестният Океанографски институт „Уудс Хоул“. Близо до него се намираше старото достолепно здание от тухла и гранит на Морската биологична лаборатория, чиито научни програми и библиотека от близо двеста хиляда тома привличаха учени от всички краища на света. От нея пеша можеше да се стигне до Националния морски аквариум. В покрайнините на селото бяха разположени Американският институт по геология и десетки други морски институти и частни компании, произвеждащи високотехнологични уреди и екипировка за океанолозите по целия свят.

Откъм пристанището и островите Елизабет се носеше лек бриз. Траут спря на малкото мостче, което разделяше Езерото на змиорките от Големия залив, и напълни дробовете си със солен въздух. Изглежда имаше нещо вярно в шегата за хрилете. Сега отново дишаше.

Траут беше син на местен рибар. Майка му и баща му още живееха в малката къщичка в Кейп Код, където беше израснал. Интелектуалният му дом беше Океанографският институт. Като момче изпълняваше дребни задачи, които му поставяха някои от учените в института, и те именно го насърчиха да специализира дълбоководна геология. Това по-късно го отведе в НАМПД и техния Специален екип.

Само няколко часа след пристигането си Пол беше успял да мине през дома си, да се обади на няколко роднини и заедно с Гамей да обядват в едно местно кръчме, където познаваше всички на бара. После започнаха обиколките. Докато един колега в Лабораторията за дълбоководно потапяне на Института го запознаваше с най-новите автономни средства за придвижване под вода, телефонът иззвъня.

— За теб е — каза той и подаде слушалката на Траут.

Прогърмя силен глас.

— Здрасти, Траут! Сам Озбърн е. Чух в пощата, че си се върнал. Как сте с прекрасната ти съпруга?

Озбърн беше фиколог, един от най-известните учени в света в областта на алгологията, науката за водораслите. След години преподавателска дейност той продължаваше да говори с два-три децибела над нормалното.

Траут не си направи труда да го пита как го е открил. В село като Уудс Хоул нищо не можеше да се скрие.

— Благодаря, добре сме. Много мило, че се обаждаш.

Озбърн се прокашля.

— Ъъ, всъщност не търсех теб, а жена ти.

Траут се усмихна.

— Напълно те разбирам. Все пак Гамей е доста по-симпатична от мен.

Той й подаде телефона. Гамей Морган-Траут наистина беше привлекателна жена — не бляскава или крещящо сексапилна, но повечето мъже я заглеждаха с интерес. Имаше слънчева усмивка с малка портичка на горните зъби като актрисата Лорън Хътън. Беше висока — метър седемдесет и осем, и доста слаба за ръста си — шейсет и един килограма. Дългата й коса, която обикновено носеше навита на спирали, беше тъмно червена и тъкмо заради нея баща й, почитател на хубавото вино, я беше кръстил на сорта Божоле.

По-открита и жизнена от съпруга си, тя се сработваше добре с мъжете. Тази й дарба датираше още от детските й години в Уисконсин. Баща й, преуспял строителен предприемач, я насърчаваше да се състезава с мъжете, научи я да плува и да стреля по панички. И сега Гамей беше отличен шофьор и стрелец.

Гамей се заслуша за момент, после каза: „Идваме веднага“ и затвори.

— Доктор Озбърн помоли да отидем в МБЛ. Каза, че било спешно.

— За Сам всичко е спешно — възнегодува Пол.

— Хайде, хайде, не ставай злобен, само защото поиска да говори с мен.

— Не тая и грам злоба — увери я Пол, като я улови под ръка.

Сбогува се с колегите си в лабораторията и двамата с Гамей поеха по „Уотър Стрийт“. След няколко минути вече се изкачваха по широките каменни стъпала на сградата на лабораторията, минаха през сводестата врата и влязоха в тихото фоайе.

Там ги чакаше доктор Озбърн. Той стисна ръката на Пол и прегърна Гамей, някогашна негова студентка по морска биология в Океанографския институт „Скрипс“ в Калифорния. Озбърн беше малко над петдесет, а оредяващата му къдрава коса като че ли се хлъзгаше по тила му. Имаше едър кокал и големи работнически ръце, които прилягаха повече да държат брадва, отколкото нежни морски растения.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза той, — надявам се, че не ви притеснявам.

— Ни най-малко — мило отвърна Гамей, — винаги се радваме да ви видим.

— Може да си промените мнението, като чуете какво имам да ви кажа — рече Озбърн със загадъчна усмивка.

Без повече обяснения той ги поведе към кабинета си. Макар МБЛ да беше известна по цял свят с оборудването и библиотеката си, сградата беше доста неугледна. Под таваните се виждаха тръби, вратите по коридорите бяха от тъмно дърво с матово стъкло, изобщо лъхаше на старост.