Клайв Къслър - Изгубеният град

Скай изплю мундщука.

— Ти пък какво правиш тук? — попита тя, както домакиня от висшето общество би се обърнала към натрапник на изисканото й тържество.

Той нежно я вдигна на крака и я целуна по челото.

— Ако ще камъни да валят от небето, Кърт Остин не би изпуснал среща за вечеря.

— Вечеря! Но…

Остин пъхна обратно мундщука в устата й.

— После ще говорим.

Той започна да отваря другите чували и да вади от тях непромокаеми гащеризони. Оказа се, че Ролинс и Търстън са водолази, и те помогнаха на останалите да се облекат и да нагласят екипировката си. Не след дълго всички бяха готови. Е, не приличаха на отряд от морски тюлени, помисли си Остин, но с малко късмет можеше и да успеят.

— Готови ли сте да си вървим у дома?

Те отговориха в хор, който проехтя нечленоразделно, но ентусиазирано в пещерата.

— Добре, след мен тогава.

Остин поведе жалкия на вид отряд от подводни гмуркачи по стълбите към наводнения тунел. Всички вежди бяха изненадано повдигнати към Дзавала и странния му светещ мехур.

Остин беше предвидил, че хората ще трябва да се държат за нещо. Преди да натрупат чувалите върху палубата на сиймобила, опънаха по нея рибарска мрежа. С много усилия успя да нареди странния си отряд по лице в редици като сардини в консерва.

Сложи Рено с ранената ръка в първата редица, точно зад кабината, между репортерите. Скай беше в средната редица между Ролинс и Търстън, най-опитните във водата. Той самият щеше да бъде зад нея, в третата редица между Льоблан, който изглеждаше силен като бик, и Роси, младият учен.

За всеки случай Остин прекара въжета и зад гърба на пасажерите си, сякаш бяха товар, който трябва да осигури. Сиймобилът на практика не се виждаше под плътно наредените тела, но това беше най-добрият вариант предвид ограниченото пространство. Накрая доплува отзад и се хвана зад Скай. Трябваше да може да се движи свободно, затова не се върза.

— Всички патета се наредиха — каза той в микрофона. — Стопаджиите са готови за потегляне.

Електрическите мотори забръмчаха и сиймобилът тръгна бавно напред: отначало едва — едва, след това ускори до нормална човешка крачка. Остин знаеше, че оцелелите са уморени до смърт. И макар да бе предупредил всички, че трябва да бъдат търпеливи, бавната скорост го влудяваше и сам трудно се придържаше към съвета си.

Той поне можеше да разговаря с Дзавала. Останалите бяха сами с мислите си. Сиймобилът напредваше по тунела, сякаш теглен от костенурки. От време на време им се струваше, че стоят на място, а стените бавно се движат покрай тях. Единственият звук беше монотонното бръмчене на моторите и бълбукането на мехурчетата. Едва не извика от радост, когато Дзавала съобщи, че вижда колоните отпред.

Остин вдигна глава.

— Спри преди тях. Ще сляза да те насочвам в слалома.

Сиймобилът спря. Остин се откачи от палубата и заплува напред. Първите колони блестяха на десетина метра пред тях. С леки ритмични движения на плавниците той достигна до тях и мина през пролуката. После се завъртя и започна да дава знаци на Дзавала като регулировчик.

Сиймобилът бавно премина между колоните. Дзавала леко зави, за да го насочи към следващия проход, само че загази. Претовареният батискаф реагира твърде мудно и се плъзна. С твърдата си ръка на контролния лост той го овладя и коригира посоката към отвора между колоните. Но точно когато преминаваше покрай тях, се опита да компенсира, сиймобилът се чукна в една от колоните и поднесе.

Остин се притисна до стената, докато Дзавала успее да спре сиймобила. После доплува до кабината.

— Май ти липсват часове на полигона — пошегува се той.

— Съжалявам, братле. Това нещо се управлява по-зле и от сал.

— Просто не забравяй, че не си на волана на „Корвета“.

— Де да бях — усмихна се Дзавала.

Остин погледна пасажерите, видя, че всички се държат, и отплува към следващите колони. Затаи дъх, но сиймобилът премина леко и безаварийно с целия си товар. Дзавала го управляваше умело и те успешно се справиха със следващите няколко колони. Остин броеше наум. Оставаха им още три.

Когато наближиха следващия набор от колони, той забеляза, че нещо не е наред. Присви очи и това, което видя, никак не го успокои. Беше прерязал средната колона, но другите две се бяха огънали. Някакво бързо движение привлече вниманието му и той погледна нагоре. През тесен процеп в тавана се вдигаха мехурчета.

Не беше нужно да е строителен инженер, за да се досети какво става. Подпорите не можеха да удържат. Таванът можеше да се срути всеки миг, погребвайки завинаги сиймобила и пътниците му.