Клайв Къслър - Изгубеният град

Използвайки двата странични маневрени мотора в опашния отсек, Дзавала завъртя сиймобила на триста и шейсет градуса и го насочи към тунела. Продължи напред, докато не стана достатъчно дълбоко, за да потъне изцяло. Като регулираше леко мотора за вертикална корекция, той натисна сиймобила надолу, докато корпусът му се скри под водата. Опашните мотори отново забръмчаха, батискафът се понесе напред и водата заля Остин и мехура.

Четирите халогенни прожектора в предната част играеха по оранжевите стени и тавана, а отразената светлина придаваше на водата кафеникав оттенък.

Остин чу металическия глас на Дзавала в слушалките:

— Все едно да се гмурнеш в кофа с развалена шоколадова заливка.

— Ще си го спомня следващия път, когато седна в сладкарница. Мислех си за нещо по-поетично, в стила на Данте. Като например слизане в Хадес.

— Е, поне в Хадес е топло и сухо. Колко остава до първите колони?

Остин се вгледа в мътната вода пред себе си и му се стори, че вижда проблясване на метал. Изправи се и се облегна на кабината, като се държеше за защитните перила.

— Мисля, че наближаваме.

Дзавала намали ход и спря на няколко метра пред първите три алуминиеви колони, всяка около петнайсет сантиметра широка, които препречваха пътя им. Остин взе оксижена и кислородната бутилка и изплува до тази в средата. Включи оксижена и синият пламък бързо преряза метала. Повтори същата операция в горната част на колоната, после я избута. Махна на Дзавала да тръгва, показвайки му пътя с ръце като служител на летището, насочващ самолет към хангара. След това продължи към следващите три колони.

Докато плуваше, Остин хвърляше предпазливи погледи нагоре към тавана и се опитваше да не мисли за хилядите литри вода и тонове лед, притискащи тънкия скален слой. Следвайки съвета на Лесар, той преряза дясната колона. Дзавала отново премина. Средна колона, лява колона. И отначало.

Работата вървеше гладко. Не след дълго на пода на тунела лежаха дванайсет колони. Остин зае мястото си в задната част на сиймобила и каза на Дзавала да ускори до максималната скорост от два възела и половина. Макар да се движеха не по-бързо от енергична походка, тъмнината и близостта на стените го караха да се чувства така, сякаш препуска с каляската на Нептун към морските бездни.

Мислите му се насочиха към трудната задача, която им предстои. Думите на Лесар кънтяха в ушите му. Французинът беше прав за силното привличане. Можеше да се окаже прав и за съдбата на хората под ледника.

Лесно беше да си оптимист горе, под слънчевите лъчи. Но колкото по-дълбоко се спускаха в потискащия мрак, толкова по-ясно съзнаваше, че цялата спасителна операция може би е напразна. Трябваше да признае, че няма голям шанс някой да оцелее толкова дълго на такова ужасяващо място. Неохотно се приготви за най-лошото.

В съня си Скай вечеряше с Остин в едно парижко бистро близо до Айфеловата кула. Той тъкмо й казваше: „Събуди се“, а тя отговаряше: „Аз не спя“.

— Събуди се, Скай!

Пак Остин. Същински досадник.

Остин се пресегна покрай виното и пастета и леко я пошляпна по бузата. Тя се ядоса и извика:

— Престани!

— Така е по-добре — отвърна той.

Клепачите й се вдигнаха наполовина като повредени капаци на прозорец и тя извърна лице от ослепителната светлина. Светлината се премести и тя видя лицето на Остин. Изглеждаше разтревожен. Внимателно стисна бузите й, докато устните й се разтворят, и пъхна мундщука на дихателния апарат между зъбите й.

В дробовете й потече въздух. Тя се съживи и видя, че Остин е коленичил досами нея. Носеше оранжев непромокаем гащеризон и нещо странно на главата. Той взе ръката й и внимателно уви пръстите й около малката бутилка с въздух.

После извади тръбата от собствената си уста.

— Можеш ли да останеш будна една минутка?

Тя кимна утвърдително.

— Добре. Ей сега се връщам.

Той се изправи и отиде до стълбите. В краткия миг, преди да се спусне във водата с електрическото си фенерче, видя другите, които приличаха на пияници, заспали след тежка вечер в парка.

След секунди във водата на стълбището се появи зловещо сияние и от там се подаде Остин, преметнал въже през рамото си. Той стъпи здраво на краката си и натегна въжето като руснак на Волга. Подът се оказа хлъзгав и той се подпря на коляно, но веднага отново се изправи. От водата се появи гумиран чувал, който той извади и просна навън като голяма риба. Последваха още чували.

Остин бързо ги отвори и раздаде на хората бутилките с въздух. Наложи се да разтърси някои, които бяха потънали в унес, но още с първите глътки кислород всички бързо се оживиха — лакомо поглъщаха животворния въздух, а металическият шум от клапите кънтеше в затвореното пространство наоколо.