Клайв Къслър - Изгубеният град

— Аха… а какво ти отвърна плешивият?

— Че с удоволствие ще ми покаже пътя. Май флиртуваше с мен.

Траут я погледна косо.

— Днес за втори път използваш женския си чар — първо с Берт, сега с куршумената глава и неговия копой.

— В любовта и войната всичко е позволено.

— Войната не ме притеснява. Но на всички французи, които срещаме, по погледа им личи, че мислят само за секс с теб.

— О, я стига! Попитах го дали може да пообиколим наоколо и да разгледаме лозята. Той каза, че няма проблем, стига да стоим далече от оградата.

Траут сви по първия черен път, който видя, и колата заподскача между лозята. След няколко минути спряха до група берачи, които пушеха край пътя. Имаше около дузина тъмнокожи мъже, които явно говореха с шефа си. Гамей се представи и обясни, че са американци и се интересуват от закупуване на вино. Когато каза, че Марсел им е позволил да покарат между лозята, мъжът се намръщи.

— А, този ли — каза той свъсено, после се представи като Ги Маршан, ръководител на групата работници. — Това са имигранти от Сенегал. Работят много усърдно, затова се отнасяме добре с тях.

— Спряхме в бистрото и се заговорихме с Бертран — каза Гамей, — той ни каза, че тук се произвежда невероятно вино.

— Да, така е. Елате, ще ви разведа.

Той махна на берачите да се връщат на работа и поведе семейство Траут между лозята. Беше словоохотлив и въодушевен от работата си, така че нямаше нужда Пол и Гамей отново да се правят на сноби познавачи. Достатъчно беше да кимат, докато Ги разказваше за почвата, климата и гроздето. Мъжът спря под една асма, откъсна няколко зърна и ги подаде на Пол и Гамей. Самият той смачка едно зърно, подуши го и близна сока с върха на езика. Те направиха същото, цъкайки с език от възхищение. Когато се върнаха на пътя, видяха, че работниците товарят щайги с грозде в един камион.

— Къде се бутилира виното? — поинтересува се Пол.

— В самото имение. Мосю Емил държи на всяка бутилка.

— Кой е мосю Емил?

— Емил Фошар, собственикът на тези лозя.

— Според вас дали можем да се запознаем с него?

— Не, той е доста затворен човек.

— Значи никога не го виждате?

— О, виждам го — отвърна Маршан, като завъртя очи и посочи нагоре към небето.

Двамата Траут проследиха погледа му.

— Не разбирам — каза Гамей.

— Лети отгоре с малкия си червен самолет, за да ни наблюдава.

Ги обясни, че Емил сам пръска лозята. Разказа им, че веднъж бил напръскал и работниците с пестициди. Част от тях се почувствали много зле и се наложило да бъдат лекувани в болница. Всички работници били нелегални имигранти и си затраяли, но Маршан заплашил, че ще напусне, и им издействал парична компенсация. Казали му, че било случаен инцидент, но според него Емил го направил нарочно. Фошар обаче му плащали добре и той не се оплаквал.

Докато Маршан говореше, работниците приключиха с товаренето. Пол проследи камиона с очи, докато се отдалечаваше по черния път. След триста метра камионът зави наляво и се насочи към една порта в електрическата ограда. Пол имаше набито око за детайлите и забеляза, че пред портата стоят двама пазачи. Видя как камионът забави ход, после му махнаха да мине и затвориха портата след него.

Той потупа Гамей по рамото и каза:

— Мисля, че е време да си вървим.

Благодариха на Маршан, качиха се в колата и потеглиха към главния път.

— Интересен разговор — отбеляза Гамей. — Емил изглежда точно толкова мил, колкото Кърт го описа.

Пол само изръмжа в отговор. Гамей беше свикнала с киселите му настроения — навик, който бе наследил от предците си, но този път забеляза нещо по-дълбоко в нечленоразделния му отговор.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо. Разказът за „случайното“ напръскване с пестициди ме накара да се замисля за всички злощастия, които Емил и семейството му са причинили. Те са от говорни за смъртта на доктор Маклийн и всичките му колеги, както и за този англичанин, Кавендиш. Кой знае колцина още са убили през годините?

Гамей кимна.

— Не мога да спра да мисля за горките мутанти!

Пол удари силно по волана.

— Иска ми се да фрасна някого по носа!

Гамей повдигна вежди, изненадана от нетипичното му избухване.

— Първо трябва да намерим начин да минем през оградата и пазачите, после можеш да разбиваш носове.

— Може да стане по-скоро, отколкото си мислиш — усмихна се Пол и изложи плана си.

Себастиан грубо претърси Остин, взе му оръжието и му заповяда да се качи по стълбите. Когато и двамата се озоваха горе, минаха по Y-образния проход и се изкатериха по дървената стълба до ледената пещера. Оттам се чуваше силно свистене, а входът беше обвит в облак пара. Остин затвори очи, а когато отново ги отвори, видя силует в мъглата.