Клайв Къслър - Изгубеният град

— Ние сме тук. Минаваме през вратата, свиваме надясно и ни остават към седемстотин метра до обсерваторията. Добре е да бъдем нащрек и да се движим колкото е възможно по-тихо.

— Ще направя всичко възможно, за да не тракам със зъби, но няма да е лесно.

Безгрижните им шеги биха заблудили всеки, който не ги познава. В действителност и двамата добре съзнаваха опасността, пред която се изправят, и това ясно си пролича по старанието, с което провериха оръжието си. Когато навлязоха в главния тунел, Остин шепнешком описа на Дзавала разположението на лабораторията, стълбището към обсерваторията и ледената камера, в която беше погребан Жул Фошар.

Малко преди да стигнат фургоните на лабораторията, Дзавала отново закуцука. Удареното коляно му създаваше сериозен проблем. Той предложи на Остин да продължи сам и да го настигне след минута. Кърт реши най-напред да провери фургоните. Прозорците им бяха тъмни и той предположи, че Емил и хората му са обсерваторията. Разбра, че е сгрешил, когато зад гърба му безшумно се отвори врата и мъжки глас му заповяда на френски да вдигне ръце и бавно да се обърне.

На мъждивата светлина Остин различи тромав силует. За миг проблясна дуло на пистолет, насочен право към него.

— Здравейте — каза Себастиян учтиво. — Мастър Емил ви очаква.

Крайпътното бистро се оказа истински оазис за семейство Траут, които не бяха спирали целия ден. Отправиха се към вратата на някогашната ферма и не след дълго седяха в трапезария, гледаща към красива цветна градинка. Спряха, за да утолят глада и жаждата, но извадиха наистина голям късмет. Освен отлична храна, се оказа, че заведението предлага и безценна информация.

Дочул, че Пол и Гамей говорят на английски, младият и красив собственик се приближи към тях и се представи. Казваше се Бертран, Берт за по-кратко, и няколко години бил главен готвач в Ню Йорк, преди да се върне във Франция и да отвори собствен ресторант. Много се зарадва на възможността да упражни английския си, а те с добронамерено търпение отговаряха на многобройните му въпроси за Съединените щати. Като фен на „Джетс“, Берт се интересуваше най-вече от футбол. А като истински французин, беше не по-малко заинтригуван от Гамей и необичайното й име.

— Тя е красива! — възкликна впечатлен той. — Наистина е много красива! А откъде това необичайно име? — обърна се Берт към Гамей.

— Идея на баща ми — отвърна тя, — беше почитател на виното, а цветът на косата ми му напомнял за гроздето, от което се прави божоле.

Берт изгледа възхитено дългата й коса и блестящата усмивка.

— Баща ви е бил щастливец с такава прекрасна дъщеря, а вие, мосю Траут, имате късмет с толкова красива съпруга.

— Благодаря! — отвърна Пол, като я прегърна през раменете с жест, който красноречиво говореше: „Гледай, но не пипай“.

Берт се усмихна, разбрал посланието, и отново се превърна в професионален домакин.

— Какво ви води насам — работа или удоволствие?

— По малко и от двете — отвърна Гамей.

— Имаме малка верига от винарни в района на Вашингтон — започна Пол, следвайки историята, която предварително съчиниха с Гамей. Подаде му една от визитките, които набързо бяха отпечатали на летището в Париж. — При пътуванията си се оглеждаме за малки лозя, които биха могли да предложат нещо специално на изисканите ни клиенти.

Берт плесна с ръце.

— Попаднали сте на точното място, мосю Траут. Виното, което пиете, е от едно имение недалеч от тук. Мога да ви запозная със собственика.

Гамей отпи от чашата си.

— Силно червено вино. Зряло и жизнено… Примамливи нотки на малина.

— Има нещо палаво в него, което особено ми допада — присъедини се Пол, — съчетано с едва доловим нюанс на пипер.

И двамата бяха почитатели на хубавата бира, а познанията им за виното се ограничаваха със запомненото от етикетите, но Берт кимна доволно.

— Наистина сте познавачи!

— Благодаря — рече Гамей, — можете ли да ни предложите и нещо друго?

— Да, мадам Траут, много варианти. — Берт надраска набързо няколко имена на една салфетка, която Пол прибра в джоба си.

— Някой спомена още едно — замисли се Гамей, — как му беше името, скъпи?

— Фошар?

— Точно така! — Тя се обърна отново към Бертран. — Имате ли тяхно вино?

— Боже мой, как бих искал! Превъзходно вино! Продукцията им е много ограничена и се изкупува от разни богаташи, предимно европейци и американци. Дори да можех да се добера до него, то ще е прекалено скъпа за моите клиенти. Говорим за хиляди долари за бутилка.