Клайв Къслър - Изгубеният град

— Наистина ли? — изненада се Гамей. — Много бихме искали да посетим това имение и да видим дали виното им наистина оправдава подобна цена.

Берт се поколеба, а красивото му лице се смръщи.

— Не е далеч оттук, но семейство Фошар са… как да се изразя… чудаци.

— В какъв смисъл?

— Не са особено дружелюбни. Никой не се вижда с тях. — Той разпери ръце. — Странно семейство. Пък и се носят разни легенди.

— Какви легенди?

— Бабешки истории. Селяните са суеверни хора. Казват, че Фошар са кръвопийци.

— Имате предвид вампири?

— Да — засмя се Берт. — Аз мисля, че просто имат прекалено много пари и все ги е страх, че някой ще им ги открадне. Не са като другите хора по тия места. Ние сме дружелюбни хора. Надявам се Фошар да не ви оставят с погрешно впечатление.

— Невъзможно — след вашето гостоприемство и вкусна храна! — усмихна се кокетно Гамей.

Берт грейна от удоволствие, а после взе още една салфетка и набързо им нарисува пътя към имението на Фошар. Можели да видят лозята, но ако се приближат твърде много до замъка, ще видят табели „Преминаването забранено!“. Гамей и Пол му благодариха и след като се прегърнаха и целунаха по бузите по френски маниер, се качиха обратно в колата.

Гамей избухна в смях.

— Палаво вино?! Не мога да повярвам, че го каза.

— По-добре „палаво“, отколкото „жизнено“ — не й остана длъжен той.

— Трябва да признаеш, че имаше нотки на малина.

— Колкото и на пипер. Не мисля, че Берт изобщо слушаше винарските ни глупости. Прекалено беше зает да те гледа. „Красива съпруга имате!“ — проточи той, имитирайки старата филмова звезда Шарл Боайе.

— Беше много чаровен — нацупи се Гамей.

— Съгласен съм, освен това беше абсолютно прав, че съм късметлия.

— Включително и за това — каза тя, като погледна скицата, нахвърляна от Берт. — На петнайсетина километра оттук има отклонение, което води право към замъка.

— Берт говореше за него като за замъка на Дракула.

— Съдейки по думите на Остин, Дракула е майка Тереза в сравнение с мадам Фошар.

Двайсет минути по-късно стигнаха до черен път, който се виеше покрай красиви хълмове и спретнати терасирани лозя. За разлика от другите лозя, които видяха по пътя, тук нямаше табели за собственост. Но когато навлязоха в гората, по дърветата започнаха да виждат табели, предупреждаващи на френски, английски и испански, че се намират на частна територия.

Пътят свършваше пред порта във висока ограда завършваща с бодлива тел. Табелата върху нея съдържаше още по-строга забрана, изписана на трите езика, заедно с предупреждение, че който я наруши, ще се сблъска с въоръжена охрана и кучета пазачи. Заплахата беше недвусмислена.

Пол прочете надписите и каза:

— Явно Берт беше прав за семейство Фошар. Не изглеждат особено сърдечни и гостоприемни.

— А, не съм сигурна. Ако погледнеш в огледалото, ще видиш, че дори са ни изпратили посрещачи.

Пол я послуша и видя през задното стъкло на „Пежо“-то луксозен черен джип „Мерцедес“. Автомобилът спря така, че да блокира пътят им отзад, и от него слязоха двама мъже. Единият беше нисък и набит, с бръсната глава, напомняща на куршум. Водеше на повод свиреп на вид ротвайлер, който опъваше здраво строгия нашийник. Другият мъж беше тъмнокож с типичния за професионален боксьор нос. И двамата носеха военни камуфлажни униформи и револвери на кръста.

Гологлавият се приближи до шофьорската врата и заговори нещо на френски. Този език не беше сред силните страни на Пол, но той все пак разбра, че му нареждат да слезе от колата. Гамей обаче говореше отлично езика. Когато мъжът попита какво правят там, тя му подаде една визитка и салфетката със списъка от лозя.

Мъжът ги погледна.

— Това е имението Фошар. Мястото, което търсите, е в онази посока.

Гамей явно се ядоса. Избълва гневен поток от думи на френски, ръкомахайки към Пол. Въоръжените мъже се разсмяха на семейната свада. Куршумената глава изгледа Гамей от глава до пети с далеч не безразличен поглед. След това двамата заедно с кучето се качиха обратно в „Мерцедеса“ и го дръпнаха от пътя, за да може Пол да обърне. Когато потеглиха, Гамей им махна за поздрав и те възторжено й отговориха.

— Май се запознахме с приятеля на Кърт — рече Пол.

— Определено отговаря на страховитото описание.

— Държа се доста по-приветливо, отколкото се очакваше. А ти накара дори кучето да се усмихне. Какво им наприказва?

— Че си идиот и заради тебе сме се изгубили.