Клайв Къслър - Изгубеният град

— Фошар, Емил Фошар. Напомня ми на змия.

Емил Фошар!

— Дръжте се така, сякаш всичко е наред — каза Остин. — Утре ще бъда при вас.

— Много благодаря, мосю Остин. Как да разбера, че сте пристигнал? Предполагам, че няма да звъннете на вратата.

— Не се притеснявайте, аз ще ви известя.

Затвориха и Остин се замисли над развоя на събитията. След това вдигна хотелския телефон и се обади на Джо и семейство Траут, за да ги информира, че плановете са се променили. Когато всички се събраха в стаята, им разказа за двата разговора.

— Мислиш ли, че Фошар са отвлекли Скай? — попита Дзавала.

— Много е възможно предвид интереса им към шлема.

— Щом са взели шлема, за какво им е тя? — обади се Гамей.

— Предположи.

Лицето на Гамей просветна.

— Схванах. Използват я като примамка да те вкарат в капана.

Остин кимна.

— Първият ми импулс беше да отида право в замъка. След това обаче се сетих, че те точно това очакват. Трябва да ги изненадаме и да се насочим към Емил. Той може да ни бъде полезен, пък и се безпокоя за Лесар. Струва ми се, че е в опасност. А Скай ще държат жива, докато лапна въдицата.

— Кажи ние какво да правим? — попита Пол.

— Огледайте защитите около замъка. Вижте дали има начин да се проникне вътре. Но внимавайте, мадам Фошар е много по-опасна от сина си. Той е агресивен социопат. А тя е умна и коварна.

— Очарователно — рече Гамей, — нямам търпение да се запознаем.

Пожелаха си още веднъж лека нощ и се разотидоха по стаите. Остин звънна на номера от визитката, която Мейхю му даде. Каза му, че им се налага да заминат възможно най-скоро, и го помоли за помощ. Мейхю отговори, че на другата сутрин пътува за Лондон със служебния самолет и ще се радва да ги закара.

Остин му благодари и обеща някой ден да му върне услугата. После легна да поспи няколко часа. Лежеше по гръб и се опитваше да пропъди всички други мисли. Трябваше да се концентрира върху непосредствената си задача — да спаси Скай. Не след дълго потъна в неспокоен сън.

Самолетът излетя призори, но вместо към Лондон, се насочи направо към Париж. Остин успя да убеди Мейхю да променят курса. Каза, че няма време за подробности, но въпросът е на живот и смърт.

Мейхю му зададе само един въпрос:

— Свързано ли е с нещата, които обсъждахме снощи?

— Възможно е да се окаже много тясно свързано.

— Тогава, надявам се, ще ме информирате развоя на събитията, нали?

— Ще ви докладвам по същия начин, както на шефовете си в НАМПД.

Мейхю се усмихна и двамата си стиснаха ръцете.

Преди обяд кацнаха на летище „Шарл дьо Гол“. Двамата Траут потеглиха към замъка Фошар, Остин и Дзавала взеха чартърен полет до старото алпийско селце близо до ледника.

По-рано Дзавала се беше свързал с приятелката си Дениз във френския парламент. След като изтръгна от него обещание да се видят отново, тя им уреди катер, който да ги чака в селото. Качиха се с него по реката и привечер бяха в подножието на Льо Дормьор. Не желаеха да привличат внимание и затова намалиха скоростта, когато стигнаха до мъгливите, огледално спокойни води на езерото. Движеха се бавно и безшумно покрай малките айсберги, но на Остин му се струваше, че тихият четиритактов двигател е гръмогласен като човек, крещящ в катедрала.

Той насочи лодката към хидроплана, закотвен на няколко метра от брега. Когато се изравниха, Остин се прехвърли на него и надникна в кабината. Беше модел „Авиан Отер“ с място за девет пътника. Три от седалките бяха затрупани с водолазна екипировка, което потвърждаваше думите на Лесар, че го използват като платформа за гмуркане. Остин се върна в катера и огледа брега. Нищо не помръдваше. Продължиха още малко напред и скриха лодката зад една скала. После двамата с Дзавала тръгнаха пеша към електроцентралата.

Взеха съвсем малко багаж: вода, енергийни десертни блокчета, пистолети и муниции. Въпреки това стигнаха до централата по тъмно. Вратата на портала беше отключена. Вътре в сградата беше съвсем тихо, чуваше се само бръмченето на турбината. Остин бавно се завъртя, заслушан в приглушеното ръмжене, което се носеше от недрата на планината. Коралово–сините му очи се присвиха.

— Нещо не е наред — каза той. — Турбината работи.

— Това е електроцентрала — напомни му Дзавала, — не е ли в реда на нещата?

— Да, при обичайни обстоятелства. Но Лесар ми каза по телефона, че ще се опита да я спре. Загубата на енергия би трябвало да притесни шефовете в централното управление и да изпратят някого на проверка.