Клайв Къслър - Портата на дявола

Запален рибар, който предпочита работата на открито, той просто не беше създаден за тесните помещения в един кораб. Естествено, прекарваше много от времето си на кораби, като се провираше в малките, изпълнени с машини отделения, превиваше се почти на четири, за да се навре в подводниците или просто за да мине по коридорите на кораба.

Друг път би обиколил отвън, по главната палуба, но сега „Матадор” беше до Фолклендските острови, в Южния Атлантик, а в Южното полукълбо беше зима и в морето бе ветровито.

Като се провря през още един люк, Пол стигна до по-обширно помещение. Надникна вътре. Приглушено осветената стая беше тиха, светлината идваше предимно от сияещите циферблати, клавиатури и три плоски монитора с висока резолюция.

Двама доста раздърпани на вид изследователи седяха пред мониторите, а между тях, на осветен отдолу и разграфен под формата на мрежа панел, стоеше хубава жена, протегнала ръце така, сякаш балансираше по въже. Лентата на визьора, който скриваше очите ѝ, прихващаше червената ѝ коса, а на ръцете си имаше странни на вид ръкавици, от които се виеха жици. Беше обута с доста авангардни на вид ботуши, от които също се точеха жици, достигащи до огромен компютър на няколко метра зад нея.

Пол се усмихна, докато гледаше съпругата си Гамей. Тя приличаше на балерина робот. Щом раздвижеше глава надясно, картината на мониторите повтаряше движението и ярки светлини озаряваха покрита с налепи повърхност, на която имаше назъбена дупка – корпусът на потънал британски боен кораб.

– Господа – каза Гамей, – оттук е проникнала ракетата „Екзосе”, която е потопила този прославен кораб.

– Не изглежда чак толкова зле – отбеляза единият от мъжете, а британският му акцент бе така плътен, както и брадата му.

„Шефилд” беше първата голяма морска загуба на британците в кризата на Фолклендските острови, ударен от френска ракета, която не се беше взривила, но все пак бе причинила пожар на кораба.

„Шефилд” бе оцелял шест дни след атаката, преди да потъне при опит да бъде извлечен в пристанището.

– Гадни французи! – измърмори другият англичанин. – Вероятно са ни го върнали заради Ватерло и Трафалгар.

Брадатият се засмя.

– Стигнаха твърде далеч, за да докажат колко са им скапани ракетите. Но все пак ми се иска да бяха по-придирчиви по отношение на онези, на които ги продават.

Той посочи към отвора.

– Можеш ли да я вкараш вътре?

– Разбира се – отвърна Гамей.

Тя раздвижи дясната си ръка и сключи пръсти над невидим контролен лост. След секунда наносите се раздвижиха и камерата започна да се приближава към зеещата рана в корпуса на кораба.

Пол погледна към единия от екраните на стената. Там имаше изображение като от видеоигра – онова, което Гамей виждаше във визьора: контролен панел и множество уреди, измерващи дълбочина, налягане, температура, хоризонтална и вертикална ориентация.

Втори екран показваше картина, излъчваща се от няколко метра зад устройството, което тя пилотираше. Отново приличаше на видеоигра – на екрана се виждаше малък робот, почти с човешка форма, който се движеше към разбития корпус.

– Отделям пъпната връв – каза Гамей.

Доста по-малък от стандартните дистанционно управляеми модули и с формата по-скоро на човек, отколкото на подводно устройство, роботът бе известен с невъобразимо тромавото име Роботизиран усъвършенстван хуманоиден подводен безконтактен изследовател. За по-кратко тестовият екип наричаше малката фигурка Рапунцел 4. В мига, в който прекъсваха връзката с повърхността, казваха, че Рапунцел е “спуснала косите си”.

При нормални обстоятелства Рапунцел можеше да се освободи от дългата километър и половина пъпна връв, която я свързваше с „Матадор”, и да оперира самостоятелно в среда, в която всякакви жици и кабели биха били опасни. Тя се захранваше от батерии, които издържаха три часа, задвижваше се от витло, което се намираше в „корема” ѝ и което можеше да се върти на триста и шейсет градуса във всяка посока, като ѝ позволяваше да се движи нагоре, надолу, настрани и назад.

Тъй като имаше човешка форма, можеше да се навежда и да влиза в места, където не би проникнал обикновен подводен модул. Можеше дори да се свива, да събира ръце и крака и да стане голяма колкото плажна топка, с прожектор и видеокамера на върха.

Чрез виртуалната среда и интерактивните ботуши и ръкавици, конструкторите бяха направили възможно Рапунцел да оперира така, сядаш долу работи истински човек. Очакваше се това да е огромна стъпка напред в областта на спасителните