Клайв Къслър - Портата на дявола

Тя посегна и хвана ръката му.

– Мислиш ли, че можем да вкараме Рапунцел в потънал кораб? – попита Пол.

– Трябва първо да завършим теста – отговори тя, – но мисля, че ще можем да я вкараме вътре.

4На английски Robotic Advanced Person-shaped Underwater Zero-connection Explorer.

„Баракуда” се носеше през водата на трийсет метра под повърхността и приличаше повече на морски дявол с дебели перки, отколкото на подводница. Бе два пъти по-малка от малък автомобил, а клиновидната ѝ муцуна се стесняваше към върха с изключение на един лек закръглен издатък най-отпред.

Благодарение на него хидродинамичните качества на подводницата ставаха по-добри и тя се плъзгаше плавно през водата с намалено съпротивление, по-високо ускорение и повишена максимална скорост.

В допълнение покритието от неръждаема стомана беше осеяно с микроскопични Vобразни жлебчета, твърде малки, за да се видят от разстояние. Жлебчетата бяха подобни на тези по покритията на корпусите на състезателните яхти, и също бяха добавени за увеличаване на скоростта и намаляване на съпротивлението.

Подводницата бе предназначена за спасителни мисии и затова във всяко крило имаше запечатани отделения, които съдържаха разнообразно оборудване: миниатюрни горелки, клещи и други инструменти. Всъщност „Баракуда” бе проектирана повече като изтребител стелт, отколкото като подводница. Въпросът бе дали ще може да лети като такъв?

Кърт стоеше пред уредите, а Джо – зад него, наблюдаваше системите. „Баракуда” се носеше през водата с 34 възела. Джо настояваше да вдигнат скоростта на 45 възела, но това бързо щеше да изтощи батерията. За двете обиколки на осемдесетте километра на състезанието 34 възела бяха най-доброто, което можеха да постигнат.

– Преминаваме към промяна в дълбочината – чу се гласа на Джо.

Участващите в състезанието подводници трябваше не само да изминат определено разстояние, развивайки максимална скорост и да финишират накрая. Необходимо бе и да извършат различни маневри – промяна в дълбочината и в курса, преминаване през участъци с пилони, подобни на ски писта за слалом, да ускоряват към определена точка и да се връщат обратно, преди да завият, а след това да се насочат към следващия буй.

Състезанието беше на три етапа. Победителят от всеки етап получаваше награда сто хиляди долара, победителят в цялото състезание – десет милиона.

– Можеш ли да повярваше, че тези момчета предлагат десет милиона на победителя? – рече развълнувано Джо.

– А ти нали осъзнаваш, че парите ще отидат в НАМПД, ако спечелим – отвърна Кърт.

– Не ме депресирай! – намръщи се Джо. – Нека си помечтая малко. Ще си взема ранчо в Мидланд и камион с размерите на малка фадрома.

Кърт се засмя. За миг се замисли какво може да направи с десет милиона долара. Не му трябваше много време, за да осъзнае, че вероятно ще прави точно това, което правеше и сега. Щеше да работи за НАМПД, да обикаля света и понякога да спасява някой и друг океан.

– И кой дава парите?

– Африканска офшорна корпорация – отвърна Джо. – Те са голям играч в сондирането на континенталния шелф.

Кърт кимна. Предполагаемият смисъл на това състезание бе да се разработи подводница, която може да оперира бързо, сигурно и независимо на големи дълбочини. Кърт смяташе, че всичко това е повече реклама, отколкото каквото и да било друго. И въпреки, че нямаше да вземе парите, той обичаше да побеждава.

– За петнайсет секунди сме се спуснали на шейсет метра – каза Джо.

Кърт набра цифрите „6-0“ на клавиатурата и задържа пръста си над бутона „Ентър”. Можеха да променят дълбочината ръчно, но компютърът беше много по-прецизен.

– Три… две… едно… старт!

Кърт натисна „Ентър” и се задейства малка помпа, която започна да прехвърля гориво от задната в предната горивна камера. От това шумът на двигателя стана по-силен и по-нисък. Нямаше нужда резервоарите на подводницата да се пълнят с вода, за да започне гмуркането. „Баракуда” продължи да се движи със същата скорост, но заедно с това започна да се потапя и всъщност ускоряваше, докато се гмуркаше.

Наоколо притъмня. Тъмносиньо замени аквамарина. Някъде горе цареше красив слънчев ден, а тук ги притискаха хиляди тонове морска вода под огромно налягане.

– Как се справяме? – попита Кърт.

– Шест километра и половина до външния маркер – отвърна Джо.

– Ами другите участници?

Състезанието беше за време, подводниците стартираха на десетминутни интервали, за да има дистанция между тях, но Кърт и Джо вече бяха задминали една от стартиралите преди тях. Някъде напред мяркаха и друг съперник. Въпрос на малко време беше да задминат и него