Клайв Къслър - Портата на дявола

– Бел. прев. операции, защото нямаше да се налага гмуркачите да слизат в опасни развалини и позволяваше изследване на твърде рискови места или на твърде големи дълбочини.

Изследването на „Шефилд” беше нещо като представяне на Рапунцел „в обществото”. Но май не минаваше гладко. На една от клавиатурите и във виртуалната кабина замига червена лампичка. Пъпната връв не се беше откачила.

– Да опитаме отново – каза Гамей, като повтори последователността от действия.

Пол пристъпи тихо в помещението.

– Не исках да ви прекъсвам – каза той, – но се опасявам, че Рапунцел трябва да се прибира за вечеря.

– О, нима това е моят прекрасен съпруг? – попита Гамей, като продължаваше да движи невидимите си лостове.

– Самият той. Надига се буря – обясни Пол, североизточният му акцент превърна думата „буря” в нещо като „бъря”.

– Трябва да укрепим кораба и да се отправим на север, преди да се е развихрила напълно.

Раменете на Гамей увиснаха. Така или иначе нямаше значение, пъпната връв не се беше отделила и те не можеха да изпратят Рапунцел в кораба с всичките кабели по нея. Натисна други бутони и на екрана се появи надпис – „Автоматично завръщане”, а виртуалната ръка на Гамей посегна и го докосна.

Рапунцел започна да се оттегля от „Шефилд” и да се издига през дълбините. Индикаторите по ръкавиците и ботушите на Гамей изгаснаха. Тя свали визьора и примигна към Пол. Пристъпи към него и едва запази равновесие.

Пол я прихвана и попита:

– Добре ли си?

– Малко е дезориентиращо – отвърна тя. Примигна още няколко пъти, сякаш се опитваше да се върне в реалността, и се усмихна.

Пол също ѝ се усмихна, като се зачуди какъв невероятния късмет е извадил да има такава красива жена, направо съвършена.

– Как беше?

– Сякаш си долу – отвърна тя. – Само че не съм мокра и не ми е студено, и мога да хапна, докато Рапунцел изминава петнайсетминутното си пътуване от дълбините.

Тя се протегна и го целуна.

– Хм – промърмори единият англичанин.

– Съжалявам! – засмя се Гамейи после продължи: – Бих казала, че Рапунцел е огромен плюс за нас. Ще отстраним повредите, докато бурята отмине, а после ще я потопим и ще пробваме отново.

– Всъщност – започна Пол, – няма да го направим. Поне не преди октомври.

– Да не те изплаши времето, старче? – попита англичанинът. – Когато бях дете, излизахме с моторници в такова време.

Пол не се съмняваше, че казва истината. Знаеше, че той е изкарал двайсет и пет години в Кралският флот, преди да се пенсионира преди десет години. А и беше служил на борда на „Шефилд” при последното му плаване.

– Предполагам – отвърна Пол, без да противоречи. – Насочваме се на север. Щом отмине бурята, ще дойде хеликоптер за вас и ще ви откарат в Англия. Ще се погрижа да сервират чай на борда.

– Ха, няма да е зле – отвърна брадатият. Двамата англичани се изправиха.

– Предполагам, че видяхме, каквото трябваше да видим. Ще се радваме да ни поканите, щом се завърнете.

– Разбира се – отвърна Гамей.

Двамата мъже ѝ стиснаха ръката и излязоха, като определено не срещаха толкова трудности по коридора, колкото Пол преди минути.

Гамей ги изпрати с поглед.

– Тръгваме си оттук, защото някаква буря ще вилнее няколко дни? – попита тя с подозрение.

– Беше добро извинение за пред гостите ни – отвърна Пол.

– Какво става? И не ме лъжи, защото тази нощ ще спиш сам.

– Нали знаеш за товарния кораб, който потъна тези дни? Кърт е бил там, когато се е случило, дори е спасил жената на капитана.

– Ама разбира се. Той винаги е в епицентъра на събитията. Пол се засмя. Кърт Остин наистина винаги беше в епицентъра на събитията. А той самият и Гамей обикновено участваха в онова, което следваше. Този случай не правеше изключение.

– Е, на дъното е отишло нещо повече от това, което знае пресата.

– Например?

– Пиратите са избили екипажа и са потопили кораба нарочно – обясни Пол.

– Странна работа!

– Доста – отвърна той. – Така мислят и Кърт, и Дърк, та дори и застрахователната компания. С тяхно разрешение Дърк ни помоли да закараме там Рапунцел, за да огледат.

Гамей свали ръкавиците и седна да събуе ботушите.

– Звучи доста просто – каза тя. – Защо изгледаш така угрижен?

– Защото Дърк ми каза да внимавам – отвърна Пол. – Смята, че някой е стигнал твърде далеч, за да прикрие онова, което се е случило на този кораб. А който и да е този някой, може да се притесни, ако започнем да ровичкаме долу.