Клайв Къслър - Портата на дявола

Когато реферът стигна до „четири”, скандинавецът успя да се надигне и да застане на колене. А Джо танцуваше из ринга като Шугър Рей Ленард. На „шест” Тор се хвана за въжетата, за да се изправи, и Джо вече не изглеждаше толкова доволен. На „осем” Тор стана, като че ли беше съвсем на себе си и втренчи изпепеляващ поглед към отсрещната страна на ринга. Лицето на Джо определено посивя.

Реферът хвана Тор за ръкавиците и сякаш бе готов да възобнови схватката.

Тогава се чу гонгът.

Рундът беше свършил, мачът също. Такива бяха правилата. Никой не беше особено щастлив, но всички аплодираха.

Петнайсет минути след края на срещата, след като раздаде няколко автографа и прибра в джоба си поне един телефонен номер, Джо Дзавала седна до Кърт, спокоен, че е платил дълга си към обществото. Вярно е, че притискаше към окото си торбичка с лед, но иначе всичко беше наред.

– Вече ще знаеш да не газиш хорските крави – каза назидателно Кърт, като режеше с ножица лентите, навити около дланите на Джо.

– А ти при следващия мач ще седиш на задния ред! – не му остана длъжен Джо. – Или по-добре си намери друга занимавка.

– За какво говориш? – попита Кърт. – Мисля, че мина добре.

Джо не се сдържа и се засмя. Кърт беше добър и верен приятел, най-добрият, когото имаше, но притежаваше склонността да подценява нещата.

– Винаги съм се чудил какво разбираш под „добре”.

След като свали лентите, Джо премести торбичката с лед на врата си, а Кърт започна да му разказва какво се е случило на борда на „Кинджара Мару”.

На Джо тази история му прозвуча точно толкова странно, колкото и на Кърт.

– Шестото чувство ти подсказва нещо, нали? – попита той.

– Направо алармира – засмя се Кърт.

– Странна работа... и в моята глава звучи аларма. Но мисля, че е по друга причина.

Кърт се засмя.

– Искам само да огледам – настоя той. – Мислиш ли, че „Баракуда” ще ни отведе дотам?

– Може и да има начин – отвърна Джо. – Но само с дистанционен контрол, не съм сигурен, че модулите ще успеят да поддържат човек жив на тази дълбочина. Освен това няма да има място за нас така или иначе.

Кърт се усмихна.

– За какво си мислиш?

– Можем да изградим малка външна обвивка и да пъхнем „Баракуда” в нея – започна Джо.

Докато говореше, Джо виждаше цялата конструкция в главата си, усещаше формата под ръцете си. Идеите му се раждаха интуитивно. Изчисленията идваха после, само като потвърждение на онова, което вече знаеше.

– Ще изпълним отделението с некомпресираща се течност или с азот под налягане. После ще наводним вътрешността на „Баракуда” или ще я херметизираме под налягане от няколко атмосфери. Така ще имаме три слоя, които ще балансират външното налягане и тогава нито външната, нито вътрешната обшивка ще трябва да се справят самостоятелно с него.

– Ами инструментите и уредите? – попита Кърт. Джо сви рамене.

– Не е проблем. Всичко вътре ще е непромокаемо и предназначено за работа при високо налягане.

– Звучи добре – отбеляза Кърт.

Изглеждаше доволен. Джо знаеше, че ще е така, но беше време да пусне бомбата.

– Има само един малък проблем... Кърт присви очи.

– И какъв е той?

– Преди да дойдеш, ми се обади Дърк.

– И?

– Заповяда да не позволявам да ме въвлечеш в нещо безразсъдно.

– Безразсъдно ли?

– Познава ни твърде добре, Карт – отбеляза Джо, като си помисли, че за да успяваш да предвидиш безразсъдността на някой друг, ти самият също трябва да си поне малко безразсъден.

Кърт кимна и се усмихна едваедва.

– Така значи... От друга страна, „безразсъдно” е доста неясно понятие.

– Понякога ме плашиш – промърмори Джо. – Отбелязвам го просто за протокола.

– Начертай схемите – рече Кърт. – Състезанието е след два дни. После ще сме свободни.

Джо се усмихна, обичаше предизвикателствата. Макар да нямаше желание да изпитва яростта на Дърк Пит, ако изгубеха струващата милиони „Баракуда”, все пак се надяваше, че двамата с Кърт имат достатъчно заслуги пред НАМДП, за да им се размине.

Освен това, ако историите, които бе чул, са истина, то Дърк също бе изгубил не малко от скъпите играчки на адмирал Сандекър. Колко ли можеше да се вбеси сега?

3Създател на първия правилник в аматьорския бокс през 1865 г. – Бел. прев.

Пол Траут вървеше по коридора на кораба на НАМПД „Матадор” и трябваше да навежда глава всеки път, щом минеше през херметичния люк на поредната преграда. Всеки човек, висок над метър и осемдесет, трябваше да внимава, иначе рискуваше да си строши главата, а Пол беше висок два метра по чорапи, имаше широки рамене и дълги крайници. Налагаше се доста да се поизкриви, за да се размине без травми.