Клайв Къслър - Портата на дявола

– Може да ги изблъскаме, ако ни излязат на пътя – предложи Джо.

– Това да не ти е НАСКАР – отвърна Кърт. – Предполагам, че ще доведе до отнемане на точки.

Кърт поддържаше „Баракуда” в точния курс, а Джо започна да пише нещо на клавиатурата зад него.

– Според телеметрията – започна Джо – ХР-4 е на осемстотин метра пред нас. Ще видим опашните ѝ светлини след около десет минути.

Това беше добре. Следващата промяна в дълбочината беше след седем минути. Щяха да стигнат до четирийсет и пет метра, да минат над подводна скала и да продължат покрай върха на подводно плато – което някога е било подводно базалтово поле.

– По-лесно и по-забавно е да задминаваш хората, когато могат да видят, че го правиш – отбеляза Кърт.

След седем минути той започна да издига „Баракуда”, минаха над скалата и се установиха на четирийсет и пет метра. След миг радиото изпращя.

– …имаме елект… еми… батерии… системи… не функц… Накъсаният, нискочестотен сигнал беше неразбираем. Но в ума на Кърт звънна аларма.

– Чу ли това?

– Но не го разбрах – отвърна Джо. – Някой май има проблеми.

Кърт притихна. Всички подводници бяха екипирани с нискочестотно радио, което на теория можеше да достигне до плаващите буйове по трасето и сигналът да бъде ретранслиран до рефера и спасителните лодки, разположени по маршрута. Но сигналът беше твърде слаб и Кърт не знаеше кой предава.

– Не казаха ли „електрически проблеми”?

– Така ми се стори – отвърна Джо.

– Отговори!

След миг Джо вече предаваше:

– До подводницата, която докладва за проблеми. Съобщението е неразбираемо. Моля, повторете!

Секундите течаха, а отговор не идваше. Кърт усещаше, че приближава опасност. За да направят подводниците по-бързи, повечето участници разчитаха на нови експериментални технологии. Някои дори използваха литиево-йонни батерии, които, макар и рядко, можеха да предизвикат пожар. Други пък имаха експериментални електрически двигатели и дори корпуси от тънки полимери.

– До подводницата, която докладва за проблеми – повтори Джо. – Тук е „Баракуда”. Моля, повторете съобщението! Ние ще го ретранслираме към повърхността.

Кърт видя пред тях верижка от мехурчета, вероятно от ХР- 4. Съвсем беше забравил за нея и сега се носеше право към опашката ѝ. Изви „Баракуда” наляво и тогава забеляза нещо странно – верижката мехурчета се извиваше надолу и надясно. Това нямаше никакъв смисъл, освен ако…

– Предавали са от ХР-4!

– Сигурен ли си?

– Провери джипиеса.

Кърт изчака, докато Джо превключи екраните.

– Точно над тях сме.

– Но не ги виждам никъде – каза Кърт. Джо се върна при радиото.

– ХР-4, приемате ли? Вие ли докладвахте за проблеми?

Чу се кратък шум от статично електричество, после нищо.

– Ще ги изгубим, ако завием – каза Джо.

Кърт обмисли това. Правилата бяха категорични.

– Забрави за състезанието – каза той и направи десен завой, като намали скоростта и ръчно пое дълбочинния контрол. Пусна прожекторите и затърси следата от мехурчета.

– От какво е изградена ХР-4? – попита той. Джо познаваше съперниците много по-добре от него.

– Стоманена е, като нас – отвърна Джо.

– Може да използвам магнитометъра, за да я открия. Толкова много стомана трябва да се отчете дори от разстояние.

Кърт забеляза следата от мехурчета. Зави, за да я последва – тя се извиваше и спускаше. Зад него Джо включи магнитометъра.

– Нещо не е наред – каза той, докато боравеше с уреда.

– Какво става?

– Виж сам!

Джо натисна един бутон и картината на централния екран на панела пред Кърт се промени. Линиите на азимута и магнитната индукция трябваше да са относително ясни, но те се изкривяваха нагоре и надолу, а индикаторът за посоката се въртеше лудо.

– Какво му става, по дяволите? – измърмори Кърт.

– Не знам.

Радиото изпращя отново, чу се глас:

– …проблемите продълж…. дим в кабината… вероятно пожар в електро… изключиха всички системи… моля…

Гласът спря внезапно и кръвта на Кърт се смрази.

Вгледа се през извитото стъкло от плексиглас на „Баракуда” и намали още скоростта. После обърна носа, докато не се насочиха право надолу.

Докато се спускаха бавно във водата, Кърт сканираше дъното. На четирийсет и пет метра дълбочина светлината от повърхността още се процеждаше до тях, но цветът на водата вече беше съвсем тъмен, а видимостта бе ограничена до около петнайсет метра.

Прожекторите на „Баракуда” се справяха доста добре. Морската вода разпръсваше и абсорбираше бързо по-дългите вълни на светлината, затова Джо бе инсталирал специални крушки, които светеха ярко в жълто-зеления спектър. Светлините помагаха да се разсее мрака и когато „Баракуда” наближи дъното, Кърт забеляза нещо като отвор в пясъчния нанос.