Клайв Къслър - Портата на дявола

Тази седмица обаче беше различно. Президентът и генерален директор на „Шокара”, Харуто Такагава, беше тук и затова нивото на сигурност беше повишено многократно, както и суматохата.

Такагава бе планирал да прекара един месец в Ню Йорк, да се наслади на „Бродуей” и на нощния живот, както и на прекрасните музеи в града. Планираше също така да се срещне с брокери и членове на Комисията за ценни книжа. Надяваше се в края на месеца акциите му да бъдат изтъргувани на Нюйоркската фондова борса – за увеличаване на капитала и за създаване на нов филиал – „Шокара Ню Йорк”, който щеше да поеме курсовете от САЩ до Европа и обратно.

Макар тези задачи да не бяха излезли от дневния му ред, Такагава прекара по-голямата част от изминалата седмица, за да реши проблемите, възникнали след пиратското нападение над един от неговите кораби – „Кинджара Мару”.

Ситуацията беше твърде деликатна. Първо, защото дойде в най-неподходящия момент – точно преди планираните корпоративни маневри, и второ – защото корабът бе вписан като извършващ рейс от Сингапур за Австралия, а не от Африка към Хонконг. Този факт даваше право на застрахователите да обявят полицата за невалидна, тъй като корабите, които минаваха покрай африканското крайбрежие бяха нападани много по-често, отколкото тези, които плаваха от Азия за Пърт или Сидни.

И макар че тези два тръна тормозеха Такагава, всъщност не бяха важни в дългосрочен план. Щеше да се разбере със застрахователите да предоговорят цената, а след няколко дни никой в Ню Йорк нямаше да си спомня за потъналия кораб. Такива неща се случваха постоянно.

Това, което имаше значение и което сериозно го притесняваше, бяха претенциите на купувача от Китай, който искаше да бъде обезщетен за изгубения товар. А това бе деликатна работа по много причини, най-вече заради естеството на товара.

Като японски конгломерат, „Шокара” оперираше според японските закони, но след като се опитваше да открие американски филиал, от Такагава се очакваше да се съобразява и с американските правила. Тези правила обаче забраняваха трансфера на определени технологии в други страни, а някои от материалите на борда на „Кинджара Мару” попадаха във въпросната категория.

Точно в този момент той не можеше да си позволи подобна информация да изтече. Ако това станеше, или пък ако някои хора се досетеха за истината, престоят на Тагакава в Ню Йорк можеше да се превърне в една доста скъпо платена ваканция.

Точно когато изглеждаше, че нещата ще се наредят, интеркомът изжужа.

– Господин Такагава – обади се секретарката, – има двама мъже в лобито на партера, които искат да се срещнат с вас.

Такагава не попита дали имат уредена среща, ако беше така, щяха да ги пуснат горе.

– Кои са те?

– Според документите им са от американска организация, наречена Национална агенция за мореплаване и подводна дейност – каза тя. – Искат да говорят с вас за „Кинджара Мару”.

НАМПД – Такагава познаваше добре тази агенция, и то не само защото по някаква случайност нейни агенти бяха станали свидетели на пиратското нападение над един от корабите му и се бяха опитали да се намесят. Той знаеше всичко за НАМПД заради един инцидент преди повече от десетина години.

За разлика от останалите в света на японското мореплаване, той много харесваше хората от НАМПД. Затова му беше и трудно да отговори:

– Кажи им, че не мога да говоря по въпроса.

За миг настъпи тишина, а Такагава се пресегна, включи монитора и натисна бутон, който му позволяваше да вижда рецепцията.

Двама млади мъже с костюми стояха пред нея и изглеждаха доста нетърпеливи. Приличаха повече на адвокати от Бръшляновата лига или на счетоводители, отколкото на дръзките мъже, с които навремето си бе имал работа. Имаше само една причина да говорят с него за „Кинджара Мару”. Но тогава защо изпращаха адвокати?

Пак се чу гласът на секретарката:

– Казват, че ще чакат цял ден, ако се налага, но трябва да говорят с вас.

– Да чакат цяла вечност, щом желаят – отвърна той, – но няма да говоря с тях. Кажи на охраната да ги изпрати.

Той изключи видеомонитора и се върна към работата си. НАМПД можеше да му създаде проблем. Такагава знаеше, че те могат да се превърнат в проблем за всекиго, ако пожелаят.

Източен Атлантически океан, 20 юни

Двайсет и четири часа след откриването на морското гробище Кърт Остин стоеше до перилата на „ Арго”. Корабът бе закотвен близо до подводния кратер, който едва не погълна ХР-4, а заедно с него Джо и „Баракуда”.