Клайв Къслър - Портата на дявола

Посегна към металните плочици, които още висяха от скелета на пилота. Дръпна ги леко и изплува от самолета.

Щом се озова на повърхността, той се качи на лодката. Катерина вече се опитваше да пререже ключалката на единия от сандъците.

Ключалката се отчупи и падна на палубата, а Катерина отвори сандъка.

Въпреки че бе добре запечатан, през годините в него се бяха просмукали наноси и вода. Първо видяха само тинеста вода, но Катерина потопи ръка и извади една огърлица от огромни бели перли.

Остави я на палубата и пак бръкна внимателно. Този път извади обсипана с диаманти диадема.

Представителят на руската историческа общност се изправи и пристъпи напред. Взе внимателно диадемата и се усмихна.

– Прелестно! – каза впечатлен той. – Почти невероятно, но вече е безспорно.

Вдигна диадемата и добави:

– Тя е носена от Анастасия, дъщерята на цар Николай Втори. Снимана е с нея през 1915 година. Изчезнала е заедно с други бижута след революцията.

Кърт погледна към него.

– Мислех, че съкровищата на царя са намерени.

– И да, и не – отвърна историкът. – Съкровищата, за които знаехме, че са притежавали, бяха открити отдавна. Всъщност много скъпоценности са били пришити към дрехите им, за да ги скрият от пазачите. Анастасия и сестрите ѝ са били застреляни и намушкани, но не са умрели, защото под дрехите им е имало скъпоценни камъни, които са спрели куршумите.

– Предполагам, че въпросните скъпоценности са у вас, тогава откъде са се взели тези?

– Съкровището на царя е било така голямо, че всъщност никога не е описвано цялото – обясни мъжът. – По политически причини СССР е настоявал, че съкровището е събрано и съхранявано в полза на народа. Руското правителство, което наследи съветското, продължи да поддържа тази заблуда, но много фотографии от онова време показват ценности, които така и не бяха открити. Смятаха се за изгубени. Кой би предположил, че и вашето, и моето правителство са били наясно, че те са тук?

Кърт обмисли думите му. Не го притесняваше, че скъпоценностите се връщат в Русия, само се чудеше защо изобщо са напуснали Москва.

– И как са се озовали тук? – попита той.

– Аз мога да ви кажа това – чу се един несигурен глас.

Кърт се обърна. Докато се бе гмуркал с Катерина, на борда бе дошъл още един човек. Кърт знаеше кой е и дори бе настоял да го открият и да му предложат да присъства.

Сега пристъпи напред и стисна ръката му.

– Представям ви Хъдсън Уолъс – каза той.

Уолъс излезе бавно напред. Сигурно наближаваше деветдесет години, въпреки че все още приличаше на човек, който лесно може да те сложи на място. Носеше ярка червена хавайска риза, къси панталони, обувки с гумени подметки и чорапи до глезените.

Той се вгледа в Катерина и се усмихна до уши.

– С моя помощник-пилот взехме един тип от Сараево – каза той. – Политически беглец на име Тарасов.

– Той е бил престъпник – обади се руснакът, – който е откраднал скъпоценностите и ги е заровил, заедно с още трима войници.

– Точно така – съгласи се Уолъс. – Престъпник за едни, борец за свобода за други. Както и да е, ние го измъкнахме оттам и го доведохме на Санта Мария, където трябваше да заредим и да прескочим локвата. Но започна буря и вашите агенти ни откриха.

Той поклати тъжно глава.

– Тарасов беше прострелян в гърба. Моят помощникпилот, Чарли Симпкинс, също беше убит. Аз бях ранен, но успях да излетя. Имаше буря, два двигателя отказаха, а аз бях загубил много кръв. Изгубих контрол над самолета и паднах в морето. И до днес не знам как съм излязъл.

– Знаеш ли – каза Кърт, – отчасти заради тази история повярвах в цялата тази измама.

Уолъс се засмя и лицето му се сбръчка.

– Онези дни подобни неща се случваха постоянно. Приборите замръзваха, датчиците също, не можеше да разбереш дали падаш, или се издигаш.

– А защо са отказали двигателите? – попита Катерина.

– Аз самият не можех да разбера това. Поддържахме тези бебчета в идеално състояние. Но после се сетих. Цели три дни бе валял проливен дъжд. Заредихме самолета от техните приземни резервоари. Мисля, че сме засмукали доста вода, когато заредихме две хиляди и двеста литра гориво в деня, преди да полетим. Лош късмет, ако питате мен.

Кърт кимна, а Хъдсън погледна към диадемата и огърлицата.

– От шейсет години се чудя какво има в тези сандъци – каза той. – Предполагам, че са пълни догоре.

Катерина му се усмихна мило.

– Ще можете да ги видите в музея.

– Не, благодаря – отвърна старецът. – Дойдох за нещо много по-ценно. – Обърна се към Кърт . – Успяхте ли да ги вземете?