Клайв Къслър - Портата на дявола

Кърт и Катерина продължаваха да вървят към кърмата на „Оникс”. Кърт придържаше Катерина през кръста и я притискаше към себе си, защото тя отслабваше все повече и едва успяваше да върви редом с него.

Тунелът се пълнеше с гъста бяла мъгла, а студът ги смразяваше до кости. Сега, когато захранването беше изключено, течният азот започваше да се стопля и да се разширява. Щеше да достигне точката си на кипене, щом температурата се качеше над минус сто деветдесет и шест градуса по Целзий. Кърт предположи, че подобна система има клапани, които изпускат газ в тунела.

Двамата продължаваха напред през леденостудения облак. Понякога видимостта спадаше под метър. Движеха се бавно и търсеха люка към кърмата.

Накрая Кърт напипа някакъв извит шев, после дръжката и формата на люк.

– Ето го и изхода – каза той, като завъртя колелото, с което се затваряше люкът.

След като го отвори, той помогна на Катерина да се качи на стълбата. Тя започна да се катери, а той се канеше да тръгне след нея, когато познат глас преряза гъстата мъгла като с нож.

– Кърт Остин!

Катерина спря на стълбата.

– Давай! – прошепна Кърт. – И не ме чакай!

Тя продължи нагоре, а той остана неподвижен.

– Осъзнаваш ли, че вероятно си най-вбесяващият човек на света – каза Андрас, все още скрит сред парата.

Убеден, че убиецът ще започне да стреля в тунела, Кърт се прилепи към пода и насочи деветмилиметровата си берета към бялата мъгла.

Андрас не закъсня и стреля няколко пъти в прохода. Изстрелите изтътнаха като гръмотевици в топла дъждовна нощ. Куршумите рикошираха в металните стени като смъртоносни оси.

Както Кърт се надяваше, куршумите минаваха над него, но той изпъшка и заговори, сякаш бе измъчван от болка:

– Няма значение какво ще ми направиш. С теб е свършено! Зачака отговор, но такъв не дойде.

Чу как металният под изскърца. Осъзна, че Андрас е заел нова позиция и се ориентира по звука на гласа му. Трябваше да го накара да говори, за да направи същото, но все пак не бе нужно да е врачка, за да предположи, че не стои в средата на тунела, а лежи на пода като него или се е притиснал към някоя от стените.

Като дишаше тежко за по-голяма убедителност, Кърт заговори отново:

– Ако бях на твое място… щях… да се махна…. оттук.

Разчиташе, че заради голямото си его, Андрас ще реши, че е ранил смъртоносно плячката си. Но засега той не бе направил тази грешка.

– Дай ми оръжието си – каза Андрас, гласът му идваше от облак газ, подобно на гласа на зъл призрак.

Остин лежеше на метала, а студът се просмукваше в тялото му. Лицето му бе така сковано, че почти не го усещаше. Държеше беретата във вкочанените си ръце, опрял лакти на пода.

– Нека момичето си иде – каза той, сви ръка до ухото си, подобно на фуния, и зачака отговор.

– Разбира се – каза Андрас, думите му отекваха в тунела.

– Всички ще си идат. Ще ги изпратя с рози и бонбонки на възглавниците. Сега плъзни към мен оръжието си?

– Ще се… опитам – измърмори Кърт едваедва.

Той се наклони наляво, удари пистолета си в пода, сякаш го е изпуснал, и го потърка в метала, за да звучи като че ли се плъзга и спира.

След това се превъртя бързо към другата страна на тунела. Прозвучаха три изстрела, а куршумите отскочиха от мястото, където бе лежал преди малко.

– Съжалявам, господин Остин – каза Андрас отегчено. – Но ти нямам никакво доверие.

И тогава още няколко изстрела разтърсиха тунела. Цевта просветваше в мъглата като мълния в облаци. Сиянието бе твърде разсеяно, за да укаже позицията на Андрас, но Кърт забеляза нещо друго. Не видя как летят самите куршуми, но видя, че създават миниатюрни ударни вълни в гъстата ледена мъгла.

Стреля осем пъти в мъглата и когато спря, предпазителят на пистолета се заключи в отворена позиция, пълнителят бе празен.

Тишината, която последва, беше мъчителна. Кърт се взираше в мъглата и се чудеше, надяваше се, да е уцелил.

Андрас не бе паднал или Кърт не го беше чул. Нито пък откри стрелба.

Кърт започна да се тревожи и провери какви амуниции са му останали. В другия пълнител бе останал само един патрон.

Дръпна назад затвора и пъхна патрона. Оръжието изщрака, последният куршум беше в цевта.

Найсетне чу движение в ледената мъгла. Звучеше сякаш пияница се тътри по тротоар – бавно се появи неясна, призрачна форма. Андрас куцаше и влачеше крак.

Държеше бойна пушка, бе притиснал приклада под мишница, а дулото сочеше към пода и Кърт Остин. От устата на Андрас течеше кръв, явно бе прострелян в дробовете. Лицето му бе покрито с кръвта, която се стичаше от дълбока рана над челото му. За секунда Кърт си помисли, че Андрас ще падне, но той се задържа.