Клайв Къслър - Портата на дявола

Той се извърна към капитана и поклати глава.

– Лоша работа!

След миг „Мемфис” беше ударен. Всички, които не бяха закопчани с колани по местата си, паднаха на пода. Главните светлини изгаснаха. В цялата подводница зави аларма.

Капитанът стана, успя да огледа панела, на който бяха регистрирани щетите, и нареди:

– Аварийно издигане!

„Мемфис” се освободи от всичкия си баласт и започна да се издига.

На километри от тях Пол и Гамей Траут нямаше как да следят развитието на бойните действия, но океанът пренасяше звука много по-ефективно от въздуха и ехото от експлозиите достигаше до тях в бърза последователност, като при далечна гръмотевична буря.

И двамата мълчаха, разменяха само информация за навигацията.

Накрая Пол забави подводницата. Бяха спуснати от военен хеликоптер в другия край на каньона и сега следваха процепа в посока към платформата.

– На шейсет метра сме – каза Пол. – Ако инерционната система е права, платформите са на по-малко от километър и половина оттук.

Гамей вече активираше програмата на Рапунцел. Искаше това да свърши възможно най-скоро.

– Отделям пъпната връв – каза тя.

Чувстваше как се поти въпреки студа. После усети ръката на Пол на рамото си, масажираше я леко.

Още една серия експлозии изтътна в дълбините – този път бяха по-силни и по-наблизо, по-страховити от предишните.

– Мислиш ли, че това беше някой от нашите? – попита тя.

– Не зная. Не мисли за това. Нека просто си свършим работата.

Тя се опита да се концентрира, въпреки че още един, по-слаб тътен стигна до тях. Във визьора ѝ се виждаше единствено мрак.

Секундите минаваха.

– Колко остава? – попита тя.

– Трябва вече да пристигаме – отвърна Пол. Нещо се беше объркало.

– Тя не се движи – каза Гамей.

– Какво?

Гамей прегледа данните, които идваха от малкия робот.

– Двигателят ѝ работи, но тя не се движи. Заседнала е.

– Как е възможно? – попита Пол.

Гамей включи с дясната си ръка външните светлини на Рапунцел и отговорът на въпросът на Пол стана очевиден.

– Оплела се е в мрежа...

Гамей обърна Рапунцел и я върна няколко метра назад. Мрежата не беше случайност, бе спусната отгоре.

– Антиторпедни мрежи – каза Пол. – Сигурно сме точно до платформата.

Гамей включи режещия инструмент на Рапунцел.

– Ще я прережем.

„Мемфис” излезе на повърхността, но бързо се пълнеше с вода. Беше издадена заповед за напускане на подводницата и екипажът се упъти към люковете и лодките, а някои от матросите направо скочиха в морето.

Но оцелелите бяха доста навътре от хоризонта на събитията. Ако врагът пожелаеше, можеше да ги изпръжи само с едно включване на оръжието си.

На борда на „Оникс” Кърт забеляза, че светлините се стабилизират. Беше благодарен, че двигателите на носа не заработиха отново. Надяваше се това да означава, че все още няма високо напрежение и Опорната точка няма да заработи.

Върна се при Катерина и седна в коридора.

– Готова ли си за още един спринт? – попита я той.

– Не мисля.

Огледа ръката ѝ. Кръвотечението бе намаляло и кръвта по раната вече се съсирваше.

– Хайде! – каза той. – Ти си шампион, докажи го!

Тя го погледна в очите и стисна зъби. Той ѝ помогна да се изправи и тръгнаха.

– Все още ли искаш да стигнем до охладителната зала? – попита тя.

Кърт кимна.

– Скоро ще възстановят захранването. Трябва да обезвредим това нещо напълно.

– Знам друг път натам – каза тя. – Няма да очакват да го използваме.

Тя го поведе напред, докато не стигнаха до друг люк. Беше затворен здраво.

Кърт коленичи до него и сграбчи колелото.

След два пълни оборота то започна да се върти по-лесно. Кърт отвори люка и видя стълба, която се спускаше в шахта. Смътна червена светлина осветяваше стъпалата, а отдолу го лъхна леден въздух. Той внезапно се сети за дантевия „ Ад”, там се казваше, че някои от външните кръгове на преизподнята са покрити с лед.

– Какво има долу? – попита той.

– Тунелите на ускорителя – отвърна Катерина.

Не звучеше като особено безопасно място, но звукът от стъпки по металната палуба над тях го накара да промени решението си.

Той помогна на Катерина да слезе по стълбата, последва я и затвори люка. Озоваха се в тунел.

Тунелът напомни на Кърт за платформа в метрото, но по-тясна. Познатите проводници на високо напрежение и тръбите се течен азот се точеха по стените, по тавана и по пода. Тук имаше същите редици искрящи сиви правоъгълници, за които знаеше, че са свръхпроводимите магнити. Те се нижеха в далечината и се извиваха леко там, докъдето стигаше погледът му.