Клайв Къслър - Портата на дявола

– Трийсет минути са ни нужни само за да влезем в обсег. Не можем да ги спрем.

Сандекър сграбчи асистента.

– Отведете президента в бункера. Дайте сигнал за тревога по аварийната система. Свържете се с всички сили на реда, служби за извънредни ситуации и с електроцентралите. Нека хората им да потърсят прикритие и да са готови. Ще ни трябват след атаката.

Докато Сандекър говореше на асистента, един бригаден генерал от военновъздушните сили бе на телефона и говореше с „ Андрюс”, предаваше бързо заповедите. Други хора из залата издаваха същите команди, лично или по телефона. Обикновено тихата зала за извънредни ситуации внезапно заприлича на стокова борса на Уолстрийт.

Пит извади своя мобилен телефон и изпрати съобщение на всички служители на НАМПД в околността. След това се обади и в офиса.

Стреснатият Бринкс също набираше на мобилния номера на жена си. Дърк разбра това и бе благодарен, че съпругата му Лорен и децата им, Съмър и Дърк Джуниър, са на Западното крайбрежие тази седмица, иначе и той щеше да изпълнява същия трескав танц.

Бринкс затвори и тръгна нестабилно към Пит, именно към него.

– Гласова поща – каза той сякаш в транс. – За колко време се получава гласова поща.

– Не спирай да звъниш! – нареди му Пит.

Бринкс кимна, но продължи да се държи като дрогиран. Шокът го бе сковал напълно.

Погледна Пит със странно блеснали очи.

– Твоят човек успя ли да се добере до кораба? – попита тихо той.

Пит кимна.

– Доколко знам, да.

Бринкс преглътна, вероятно гордостта си.

– Предполагам, че сега той е единствената ни надежда.

Дърк кимна. В ръцете на единединствен човек на танкер насред Атлантическия океан беше съдбата на хиляди хора, дори на стотици хиляди.

На борда на „Оникс” Кърт тичаше и стреляше. Изпразни и втория пълнител, зареди друг, като продължаваше да се движи и да бута Катерина пред себе си.

За секунда се отърваха от преследвачите си и се шмугнаха в ниша между два склада. Ослушаха се.

Зазвуча странна аларма. Почти напомняше на воя, който се чуваше в подводниците преди потапяне.

– Какво е това? – попита Катерина.

– Не знам – отвърна той.

По говорителите прозвуча записан глас:

– Опорната точка се разгръща. Изтеглете се от средата на кораба. Повтарям. Изтеглете се от средата на кораба!

– Нямаме време – каза Катерина. – Остават не повече от две минути.

– И се движим в грешна посока – отвърна Кърт.

Не бяха имали избор, преследвачите ги бяха принудили да се отклонят. Откакто напуснаха каютата, всъщност се движеха към носа, а не към кърмата.

За техен късмет на огромния кораб имаше едва стотина души екипаж. Някои от тях сигурно бяха заети с магнитната система на Андрас. И поне шестима бяха мъртви.

Но Кърт и Катерина бяха затруднени от самата конструкция на кораба. Отделението с Опорната точка беше между тях и залата за охлаждане в края на кърмата. Тъй като Опорната точка заемаше горната половина на кораба и се простираше по цялата му дължина, единственият начин да минат покрай нея бе да навлязат по-дълбоко в кораба и да минат по една от най-долните палуби.

Алармата и записът продължаваха, Кърт си представи как огромното ветрило, по-голямо от футболно игрище, се появява от големи отвори в горната част на корпуса на кораба.

– Да вървим – каза той, дръпна Катерина и се затича. Тя се опитваше да не изостава.

Кърт откри стълба, която се спускаше през отвор в палубата. Пое по нея, като се плъзна по перилата.

– Хайде! – викна ѝ той.

Докато Катерина се спускаше по стълбата, той забеляза, че парцалът на ръката ѝ е пропит с кръв. Понечи да огледа раната.

– Добре съм, продължавай! – сопна му се тя.

Друга стълба ги спусна на още няколко метра, до друга палуба. Този път Кърт спря. Чуваше странно бучене, което започваше, спираше, после пак започваше.

Това му даде идея.

– Чакай тук!

Запромъква се напред. На една затворена врата пишеше: „Двигателен отсек”.

Зад него Катерина се облегна на стената и се свлече бавно на пода.

– Добре съм – каза тя и той се вгледа в нея. – Просто… малко… ще си почина.

Тя не можеше да продължи. Поне не и с тази скорост. Вече нямаха никакво време.

Алармата спря и дори толкова надълбоко в кораба корпусът се разтресе леко, сякаш нещо голямо бе заело мястото си.

– Колко време имаме? – попита той.

– Минута – отвърна тя изтощена. – Може би по-малко.

Той се наведе към нея, пропитият с кръв парцал на ръката ѝ бе изцапал металната палуба.