Клайв Къслър - Портата на дявола

Кърт издиша облак ледени кристалчета. Вече замръзваше до кости. Беше като в отделението с Опорната точка, но по-студено.

– Ако тръгнем натам – каза Катерина, – можем да излезем през задния люк за достъп. Едно ниво под охладителната зала.

Кърт тръгна по тунела, а Катерина се облегна тежко на рамото му. Планът беше страхотен. Екипажът никога не би ги търсил тук.

– Ами ако включат това нещо? – попита Кърт.

– Тогава ще умрем, преди да разберем какво става.

– Още една причина да побързаме.

Джема Гаранд усещаше как опасността приближава. Вашингтон не беше поразен от оръжието му. Андрас не отговаряше, а екипажът на „Оникс” докладва, че на борда има командос.

Американските части не показваха признаци за оттегляне, колкото и здраво да ги удряше.

– Къде е Андрас? – попита той по радиото.

– Търси американеца – дойде отговорът.

– А какво става с магнитната система?

– Още не функционира. Нямаме захранване.

Матросът от „Оникс” звучеше паникьосано, въпреки че не се бе изправил пред онова, което сега заплашваше Джема.

Той остави слушалките. Щеше да се провали. Вече го знаеше.

Погледна над вълните. Една от американските подводници беше ударена и принудена да излезе на повърхността. Другата продължаваше битката от по-дълбоки води.

Той видя през голям бинокъл как екипажа на американската подводница се прехвърля в оранжевите спасителни лодки.

– Прехванете позицията им – нареди Гаранд спокойно. Кокрейн се поколеба.

– Ще умрем, господин Кокрейн – каза Джема. – Остава ни само да отнесем възможно най-много от тях в гроба.

Кокрейн стана от контролния пулт.

– Забрави! – каза той. – Ти искаш да потънеш в пламъци, това е твоята игра. Аз няма да умра тук.

Джема бе чакал този момент. Измъкна стария си револвер и проби три дупки в Кокрейн.

Кокрейн се свлече на пода, а Джема стреля още няколко пъти в него просто за удоволствие.

– Отново сбърка, господин Кокрейн – каза той.

Пристъпи към контролния пулт и изрева на инженерите:

– Прехванете спасителните лодки и стреляйте!

Гамей Траут бе разрязала мрежата и бе прекарала Рапунцел и товара ѝ от експлозиви зад нея. Оттогава търсеше онова, което капитанът на „Тръкстън” им бе описал.

– Две-девет-нула– каза Пол.

Тя обърна Рапунцел в тази посока и отново я задвижи. Зачуди се дали да не изключи светлините, но не искаше да се натъква на повече препятствия. Освен това бяха почти до целта – пред тях се виждаше основата на огромна структура. Голяма тръба вървеше към нея, подобно на огромен градски канализационен канал. Гамей предположи, че е част от ускорителя.

– Трябва да е това – каза тя.

– Мисля, че си права – отвърна Пол развълнуван. – Намери мястото, където е свързана с морското дъно.

Гамей огледа наоколо, като осветяваше с прожекторите на Рапунцел. После я пренасочи към основата на огромната тръба.

– Какво мислиш? – попита тя.

– Вкарай я между дъното и тръбата, където започва да се извива извън водата – каза Пол – аз ще придам повече мощ на експлозията.

Гамей изпълни нареждането.

– Само дотам може да стигне.

Пол грабна детонатора и отвори обезопасителната капачка.

– Давай! – каза Гамей. Той натисна бутона.

– Сбогом, Рапунцел! – каза Гамей, благодарна на малкия робот. Беше ѝ мъчно, че трябва да бъде взривен.

Визьорът ѝ притъмня и тя го вдигна от очите си. След две секунди ударната вълна достигна до тях с тътен. Разтресе ги силно за миг и премина.

Джема видя как всички индикатори на оръжието светват в червено. Видя и огромният фонтан вода и наноси, който избухна точно зад излъчвателя. След миг издигнатата част от тунела на ускорителя се срути в морето.

– Какво? – изуми се той. Как го бяха направили?

Почти в същия миг един от хората му се обади от радарната конзола.

– Приближават още ракети. Една минута до сблъсъка.

Джема не му обърна внимание. Той излезе от контролната зала и тръгна по платформата. Вятърът го връхлетя. Мракът на нощта се вихреше, а водата кипеше там, където бе поразено неговото оръжие.

Той погледна към хоризонта. Видя малки огнени точици да приближават: крилатите ракети „ Харпун”, устремени към него. Нямаше спасение.

– И все пак се провалих – прошепна той на себе си. – Като Ханибал.

Ракетите удариха вляво и вдясно от него почти едновременно. Експлозиите се смесиха и се превърнаха в огнена топка, която можеше да се види от километри.