Клайв Къслър - Портата на дявола

Очите му горяха трескаво, като на безумец. Приличаше на човек, който е изумен от факта, че се е оказал уязвим. Спря на няколко метра от Кърт и се втренчи в него през кърватата си маска. Беше изумен, че въпреки всичко Кърт се е отървал без драскотина.

Кърт си имаше своя дилема. Беше му останал само един патрон, не бе сигурен дали ще успее да довърши Андрас с него, трябваше да стреля в главата. А щом стреляше, Андрас щеше да отвърне с пушката и да го разкъса от толкова близко разстояние.

Положението изглеждаше без изход.

Кърт се надигна от пода и се изправи. Деляха ги само няколко метра, оръжията им бяха насочени. Кърт стискаше беретата с дясната си ръка, а с лявата напипа ножа в джоба си. Същият нож, който си разменяха вече три пъти. Не можеше да го отвори, но все пак щеше да го използва.

Хвърли ножа към Андрас, който го хвана ловко и се усмихна.

– Да не ни свършиха патроните, господин Остин? Жалко, че не можа да отвориш ножа, преди да го хвърлиш. – Вече по-уверен, Андрас тръгна бавно напред. Вдигна пушката и се приготви да стреля.

Кърт го изчака да се приближи, прицели се бързо и стреля в тръбата с течен азот над него. Течността се изстреля навън под високо налягане и заля дясната страна на тялото на Андрас, като шурна върху ръката и пушката му.

Пушката падна и се строши на пода, а Андрас се запрепъва назад и се удари в стената на тунела. Гледаше с недоумение към ръката си, дланта и пръстите, които се начупваха на хиляди парченца като кристална ваза, паднала от рафта. Писъкът заседна в гърлото му.

След секунди азотът започна да изпълва тунела. Покри Андрас изцяло и тялото му заприлича на леден блок. После азотът започна да пълзи по тунела към Кърт, той хукна към люка и се хвана за стълбата.

Ледената мъгла го последва като морска пяна, но той се изкачваше с всички сили и успя да стигне до изхода на шахтата.

Затръшна капака и го затвори. Щом го залости добре, легна по гръб и се отпусна за пръв път от безброй часове.

След минута, само след минута, стана пак на крака и затърси Катерина. Откри я да стои до едно стълбище, сякаш чакаше да стане чудо.

– Как си? – попита я.

Тя се обърна, погледна го и лицето ѝ засия като облак под слънце.

– О, Кърт! Вече колко много пъти те мисля за мъртъв?

– За щастие мъртвият е Андрас.

Усмивката ѝ се разшири в смесица от съмнение и радост.

– Сигурен ли си? Кърт кимна.

– Видях го с очите си как се разпадна на парченца.

Кърт и Катерина стигнаха до същото стълбище, по което Кърт бе слязъл тук преди часове. Той погледна нагоре. Нямаше начин Катерина да изкачи осем нива.

– Има ли друг изход? – попита той. Тя кимна.

– Насам – и го поведе покрай стълбището.

След двайсетина метра стигнаха до друга врата. Кърт я отвори и се озоваха пред басейн, до металния пристан имаше три подводници. Две от тях подозрително много приличаха на XP-4, която бе спасил преди седмица. Имаше и една доста по-голяма, вероятно Автобусът.

Кърт забеляза, че към двете страни на подобната на XP-4 са закачени торпеда, като понтони.

До тях се издигаше осемнайсетметровата моторна яхта, на която Катерина бе държана като затворница.

– Ето оттук дойдохме – каза тя.

Кърт погледна към контролния панел на вратата.

– Над ватерлинията ли сме? – попита той. Тя кимна.

Той натисна един превключвател, но не се случи нищо. Все още нямаше захранване. Откри един лост и го завъртя. Подобно на шпил колело започна да се върти, докато вратата се спускаше от силата на гравитацията.

След секунди Кърт и Катерина вече бяха в една от подводниците, подобни на XP-4, и се движеха към мрака на нощта.

Андрас беше мъртъв, подаването на високо напрежение бе преустановено, а течният азот изпълваше тунела на ускорителя. Кърт предполагаше, че се е доказал като истински гремлин, но все още бе останало нещо за уреждане.

Той обърна малката подводница и описа кръг до кърмата на кораба.

Изстреля двете торпеда към витлата на кораба и кормилната система.

Експлозията беше ослепителна. Почти веднага след това Кърт видя как килватерът се превръща в истинска каша. Витлата бяха напълно унищожени и водата заливаше най-долната палуба.

Самият кораб нямаше да потъне. Торпедата бяха относително малки, а съд с размерите на „Оникс” можеше да поеме огромни количества вода, преди да потъне. При тези повреди на кърмата това нямаше да се случи, но пък и нямаше да могат да идат никъде. Нито в Русия, нито в Китай, нито в друга неприятелска държава.