Клайв Къслър - Бурята

Това беше невероятна и вълнуваща история според Кърт. Той не беше чувал за товарен култ там, където са спирали американци. Много му се искаше да се види с Жулиен Перлмутер и да се порови в неговия огромен архив за морските битки. Товарният кораб със сигурност фигурираше някъде, вероятно поставен в графа „изчезнали и вероятно потънали”, още една бележка под линия в историята на тази мащабна война.

- Не разбирам – каза Лейлани. – Защо трябва да се биете? Ясно ми е това за войната и японците, но този остров е толкова малък. Освен това се намира далеч от всичко. Не мисля, че японците са били... Имам предвид са заинтересовани да го завземат.

- Ние не пазим самия остров – каза Таутог, – а машината, която капитан Пикет ни повери.

Кърт повдигна вежди.

- Машина?

- Да. Великата машина, „Причинителят на болка”.

Кърт Остин нямаше престава какво е „Причинителят на болка”, но това име засили любопитството му да разбере. Първо обаче трябваше да се справи с новата си популярност.

Той и Лейлани станаха почетни гости на остров Пикет. Кърт беше първият американец, стъпил на тяхна земя от седемдесет години насам и това беше нещо значимо, но фактът, че познаваше сегашният Хари Труман караше островитяните с техните военни униформи да се отнасят с него като с Макартър, завърнал се на Филипините.

След като им дадоха вода за пиене и им позволиха да се изкъпят и да облекат униформи като техните, жителите на остров Пикет ги нахраниха с прясно уловена риба, манго, банани и кокосово мляко от дърветата, растящи в изобилие на острова.

Докато ядяха, Таутог и трима други им разказваха истории. Обясниха им как всичко, което имат и знаят, го дължат на капитан Пикет и сержант Уоткинс. Те не се изразиха с толкова много думи, но изглеждаше, че двамата мъже са създали тяхната цивилизация от нищото и са възприемани почти като митични духове.

След края на вечерята островитяните предложиха на Кърт и Лейлани да разгледат острова.

Остин не можеше да не признае гениалността в разположението на отбранителните позиции. Сгради, построени от ръждясали метални листове, се криеха между дърветата. Окопи и тунели свързваха една пълна с провизии пещера, постовете на съгледвачите и зоните с цистерни, поставени в пясъка да събират дъждовна вода. Навсякъде се виждаха части от кораба – бойлери, тръби и стоманени греди. Дори камбаната на „Джон Бъри” беше пренесена на висок хълм, откъдето можеше да звъни и да предупреждава хората, в случай че японците нападнат.

- Не мога да повярвам, че никой не им е казал – прошепна Лейлани, докато вървяха под палмовите дървета на няколко крачки зад водачите си.

- Не мисля, че тук идват много посетители – прошепна в отговор Кърт.

- Не е ли редно ние да им кажем?

Кърт поклати глава.

- Според мен те не искат да знаят.

- Как така?

- Крият се от света – обясни Остин. – Сигурно това е част от стратегията на Пикет да пази „Причинителя на болка” далеч от чужди очи.

Лейлани кимна. Очевидно беше разбрала какво има предвид.

- Дали да не се измъкнем от тук и да ги оставим да си се крият? – попита Лейлани. – Все пак това е остров. Сигурно имат лодки. Може да вземем една на заем.

Кърт знаеше със сигурност, че имат лодки, защото Таутог беше споменал, че лагерът му включва още два острова, които могат да се видят само от най-високата точка на върха.

Той прецени, че островите трябва да са на поне двайсет и пет, може би дори трийсет километра. Ако една лодка може да стигне до там, ще се добере и до някой от транспортните коридори.

- Те разполагат с лодки – каза Кърт. – Но ние няма да ходим никъде. Само аз ще отида.

Лейлани го погледна изненадано. Веждите и подскочиха, тялото ѝ се вкамени и тя се закова на място.

- Моля?

- Тук си в безопасност – продължи Кърт.

- Това не означава, че искам да остана. Имам усещането, че се намирам в някаква странна версия на „Островът на Гилиган” и нямам намерение да се превръщам в Джинджър.

- Повярвай ми – не отстъпваше Кърт, – повече приличаш на Мери Ан. Но не за това ще останеш тук. Важно е да стоиш далеч от опасността, докато стигна до „Аква Тера“.

Тя млъкна за миг, сякаш се опитваше да осмисли думите му.

- Ще се върнеш там? За малко щяхме да се удавим, докато се опитвахме да се измъкнем от там.

- И попаднахме тук – каза Кърт. – Нещата се оправят.

- И мислиш ли, че като се върнеш на плаващия остров, контролиран от терористи, ще обърнеш нещата?

- Възможно е, ако отида с пушки и ги изненадам.