Клайв Къслър - Бурята

При всеки опит за разяснение, военните изглеждаха още по-озадачени, скептични и дори ядосани.

Джо настоя, че колкото повече се бавят, толкова по-голяма става опасността, но те му се развикаха, сякаш той ги заплашва, а не ги предупреждава.

„Сигурно така пратениците си просят куршума”, помисли Джо.

След всичко това, военните го извлякоха навън под дулата на оръжията си, хвърлиха го в един микробус и го откараха до някакво поделение, където го затвориха.

Мръсната килия, в която попадна, би накарала всеки хипохондрик да сънува кошмари. Джо намери слаба утеха във факта, че рано или късно четирийсет трилиона литра вода от пробития бент ще се изсипят и ще изчистят килията.

Късметът отново се обърна на негова страна, когато в четири часа сутринта пристигна новата смяна. С тях беше офицер, който говореше доста сносен английски.

Майор Хасан Едо носеше светлокафява военна униформа. Беше на около петдесет и пет години, с късо подстригана коса, нос като клюн и тънък мустак, който би отивал повече на Кларк Гейбъл.

Той се облегна назад в своя стол, качи ботушите си на огромното бюро пред себе си и запали цигара, но не дръпна от нея.

- Да видим дали съм разбрал правилно – започна майорът. – Името ви е Джоузеф Дзавала. Твърдите, че сте американец, което в този момент не е много здравословно, но нямате доказателство. Казахте, че сте влезли в Египет без паспорт, виза или друг вид документ за самоличност. Дори нямате шофьорска книжка и кредитна карта.

- Без да се опитвам да звуча прекалено отбранително – започна Джо,–„влязъл в Египет” звучи сякаш съм го направил доброволно. Аз бях затворник, държан от терористи, възнамеряващи да навредят на вашата държава. Избягах, дойдох да ви предупредя, а вие се отнасяте с мен като с някакъв демагог агитатор.

Майорът го гледаше с празен поглед и Джо спря тирадата си.

- Вие знаете какво е демагог агитатор, нали?

Майор Едо свали краката си от бюрото и ги стовари шумно на дървения под. После взе цигарата от пепелника, в който я беше оставил, и понечи да дръпне от нея, но вместо това се наведе към Джо.

- Дошли сте да ни предупредите? – сякаш Джо е скривал този факт.

- Да – отвърна Дзавала. – Терористи от Йемен ще разрушат бента на язовира.

- Бента? – повтори Едо с невярващ глас. – Асуанският бент?

- Да – потвърди Джо.

- Виждали ли сте го?

- Само на снимки – призна Джо.

- Той е направен от камъни, скали и бетон – каза гордо майорът. – Тежи милиони тонове. В основата си е широк деветстотин метра. Тези мъже, ако въобще съществуват, могат да опитат да го взривят с двайсет тона динамит и ще отчупят само малко парче от него.

Майорът ръкомахаше, подчертавайки всяка своя фраза. Той ръсеше пепел наоколо, тънката струйка дим танцуваше, но така и не доближи цигарата до устните си. Едо отново седна, дълбоко убеден в правотата си.

- Казвам ви – завърши той, – бентът не може да бъде разрушен!

- Не съм казал, че ще го взривят – отвърна Джо. – Ще прокопаят канал близо до върха, малко под ватерлинията, където стената е най-тясна.

- Как? – попита майорът.

- Как? – повтори Джо.

- Да, кажете ми, как? Нима смятате, че ще закарат багери и булдозери до върха и ще започнат да рушат, без да забележим?

- Разбира се, че не – отвърна Джо.

- Тогава ми обяснете как ще го направят!

Джо понечи да заговори, но спря с широко отворена уста, без да пророни нито дума.

- Да? Слушам ви! – усмихна се ехидно майорът.

Джо затвори уста. Той можеше да разкаже каквото знае, да каже на майора, че бентът ще бъде разрушен от миниатюрни невидими машини, но в отговор щеше да получи само присмех.

Другата възможност бе да скалъпи някаква история, но така само щеше да размъти водите и да изпрати майора да търси заплаха, различна от тази, която беше надвиснала.

- Може ли да се обадя по телефона? – каза Джо накрая.

Ако успееше да се свърже с американското посолство или НАМПД, можеше поне да предупреди някой друг за опасността в Асуан и за присъствието на самозванката на плаващия остров.

- Тук не е Америка, господин Дзавала. Нямате право на телефонно обаждане, адвокат или на каквото и да било друго.

Джо опита различна тактика.

- Добре, слушайте – каза той. – Има пет камиона с еднакви ремаркета, покрити с брезент. Насочват се на север и пренасят жълти бидони, пълни с нещо, наподобяващо сребрист пясък. Намерете ги и ги задръжте. Разпитайте шофьорите. Убеден съм, че ще откриете, че нямат нито визи, нито паспорти и дори кредитни карти.