Клайв Къслър - Бурята

От една страна на Пол всичко това му се струваше като върха на глупостта, но от друга нямаше търпение Марчети да приключи, за да опита стола. От борбата с пожара гърбът му беше станал целият на възли.

Той напълни три чаши сок от гуава и ананас и ги отнесе до другата част на стаята. После ги постави между Марчети, който все още издаваше леко плашещи звуци на наслада и Гамей, която гледаше навъсено като помощник директор, готов да накаже всички.

Пол ѝ предложи една от чашите. Тя поклати глава с отвращение.

- Кога ще престанете да се наслаждавате на своите спа процедури? Трябва да измислим начин да се измъкнем от тук.

- Огледах прозорците – каза Пол.

- Никога няма да минеш през тях – обясни Марчети. – Проектирани са да издържат на буря от десета степен.

- Ами вратите?

- Заключват се отвън с електронен механизъм – каза той и се намести на стола. – Няма как да достигнете до контролната кутия оттук. Ако си забелязал, от тази страна няма дори и дръжка.

- Забелязах...

Марчети се отпусна още по-назад в стола и механизмът завибрира. Той започна да се тресе, а гласът му доби едно странно стакато, сякаш някой го удряше по гърдите докато говори.

- Мисля... че... трябва... да... стоим... кротко...–каза той – и... да... пестим... енергията... си...

Пол видя как в очите на Гамей се разпалват яростни огънчета. Той се дръпна навреме, преди тя да се хвърли към Марчети. Младата жена грабна щепсела на масажиращия стол и го отскубна от стената. Масажът прекъсна на мига.

Марчети я изгледа втрещен. Пол предположи, че скоро няма да може да изпробва стола.

- Препоръчвам ти да престанеш с лиготиите! – изръмжа тя. – Тези хора не си играят. Онази подла Зарина е убила човек от екипажа ти и кой знае още колко други. Ако не успеем да се измъкнем от тук, ще очистят и нас, преди да приключат с мисията си.

Марчети погледна към Пол за помощ, но след като не я получи, се обърна отново към Гамей.

- Съжалявам! – каза той. – Отрицанието е любимият ми механизъм за справяне с проблемите. Когато имаш един милиард долара, проблемите сякаш изчезват от само себе си, стига да ги игнорираш достатъчно дълго.

- Този няма да изчезне! – рече твърдо Гамей.

Марчети кимна.

- Имаш ли някакви протоколи за сигурност? – попита Пол. – Кодове за спешни случаи или уговорени проверки, които ще накарат някой да забележи липсата ти?

Марчети се почеса по главата.

- Не точно – отвърна той. Звучеше сякаш не му е приятно, че трябва да ги разочарова. – Ако съм твърде лесно откриваем, ще разруша образа на обичащ самотата милиардер, който се опитвам да изградя.

- Как ръководиш компаниите си? – попита Пол.

- Всъщност, те се ръководят сами.

- Ами ако се наложи да издадеш някоя заповед? – заинтересува се Гамей. – Или ако една от тях трябва да приключи крупна покупка, да сключи сделка или да извърши сливане, което само ти можеш да одобриш?

- Ще го оставя на Метсън.

Това беше проблем.

- Значи – каза Пол, – да обобщим. – Докато Метсън продължава да общува с външния свят, никой няма да разбере, че липсваш.

Марчети кимна.

- Страхувам се, че е така.

Гамей изглеждаше толкова омърлушено, колкото се чувстваше Пол.

- Поне докато не скалъпят някоя достоверна история как си изчезнал по време на експедиция или нещо друго.

- Да – каза Марчети. – Започвам да осъзнавам, че има и недостатъци на това да живееш уединено.

- О! И то какви ли не! – възкликна Гамей. – Носеха се слухове, че Хауърд Хюз е починал години преди официално обявената дата. Вероятно не са достоверни, но той живеел толкова изолирано, че никой не е знаел със сигурност. Ти си в същата лодка. И ако го наречеш остров, ще те ударя!

- Лодка – съгласи се той. – Обещавам, че ако оживеем, ще бъда много по-достъпен.

„Чудесно”, помисли си Пол, „но това няма да ни помогне сега.”

- Какво мислиш, че са направили с останалите членове на екипажа?

- Двама от тях са на страната на Зарина – каза Гамей.

- Предполагам, че другите са заключени някъде като нас – добави Марчети. – Тук долу има пет килии.

- Държат ни разделени – каза Пол. – Не искат да заговорничим срещу тях.

- Ами вашите хора? – попита Марчети. – Онези във Вашингтон. Очакват ви да се обадите и да докладвате. Със сигурност ще усетят липсата ви.

Пол и Гамей се спогледаха разбиращо. След толкова години заедно умовете им работеха по един и същи начин.

- Няма да е достатъчно бързо.

- Какво имаш предвид?

Пол обясни:

- Ние им изпращаме данни на всеки двайсет и четири часа. Но на Отеро и Зарина няма да им е трудно да ги фалшифицират. Тя знае какво сме изпращали досега и какво търсим. Предполагам, че ще мине доста време, преди някой да заподозре нещо.