Клайв Къслър - Бурята

Мъжът удостои Кърт с бегъл поглед. После облегна глава назад и затвори очи.

Дори Лейлани сякаш спеше.

Все пак беше късно през нощта и въпреки компресията в самолета, въздухът в товарния отсек беше разреден и сух, което предизвикваше сънливост, дори на човек да не му беше до сън.

Кърт седна до охранителя точно срещу Лейлани. Прибра ножа, извади пистолета и протегна крак, за да я побутне.

Тя отвори очи и го видя да държи пръст пред устните си.

Кърт си спомни, че Кимо му е разказвал как сестра му работи с глухонеми деца. Той владееше американския език на глухонемите. Или поне навремето.

С огромни усилия успя да каже: „Аз... съм... приятел”. Надяваше се да не е сбъркал последната дума и да е казал „неприятел”.

Тя го погледна озадачено, но очите ѝ грейнаха. В случай, че беше объркал цялото изречение, реши да каже нещо, което нямаше как да не разбере: „Н...А...М...П...Д...”

Очите ѝ се разшириха и той отново постави пръст пред устните си.

Кърт кимна към охранителя, извади пистолета от джоба си и дръпна предпазителя. От звука очите на мъжа се отвориха.

- Не мърдай! – нареди Кърт и взе оръжието му.

Остин посочи към задната част на самолета. Щом мъжът погледна натам, Кърт го удари по главата с пистолета си. Охранителят се строполи като торба с брашно, но не загуби съзнание. Втори удар довърши започнатото.

Докато се събуди, вече щеше да бъде завързан за една от лодките в задната част на самолета и с кърпа на устата.

Кърт тъкмо приключваше, когато Лейлани го попита:

- Кой сте вие?

Кърт се усмихна.

- Не мога да ти опиша колко се радвам, че не знаеш.

Разбира се, тя нямаше представа за какво говори той, но Кърт си обеща на ум да внимава с всеки, който знае кой е, преди да му се е представил.

- Името ми е Кърт Остин – каза той. – Познавах брат ти.

Работя в НАМПД. Опитваме се да разберем какво му се е случило.

- Открихте ли го?

Кърт поклати глава.

- Не – каза той. – Съжалявам!

Тя преглътна и пое бавно и дълбоко дъх.

- Не мисля, че някой ще успее – рече тихичко. – Усещам, че вече не е жив.

- Но търсенето ни отведе до Джин и съвсем случайно до теб – каза той.

Тя погледна нервно към вратата на пилотската кабина.

- Не се безпокой – каза Кърт, – едва ли скоро ще дойдат тук. А дори и да го направят, ще видят само теб и един от охранителите ти.

Думите му я успокоиха малко.

- Кога те отвлякоха? – попита той.

- Веднага щом се регистрирах в хотела в Мале – отвърна тя.

Тя леко потрепна при спомена за случката, но бързо се съвзе.

- Ритнах единия в зъбите – каза тя гордо. – Няколко седмици ще яде само супа. Но другите ми се нахвърлиха.

Явно беше борбена, но по съвсем различен начин от този, който я описа Зарина. Не беше толкова материална, колкото една двайсет и пет годишна девойка би трябвало да бъде. Кърт съжали, че не я е срещнал по-рано.

- Събудих се в пустинята – продължи тя. – Не можех да избягам. Дори не знаех къде се намирам. Те ме разпитваха и аз им казах всичко – пароли, телефони, номера на банкови сметки. Взеха ми паспорта и шофьорската книжка.

Всичко това обясняваше защо самозванката знаеше толкова много и защо от Американското посолство потвърдиха, че Лейлани Тенър е в Мале.

- Недей да изпитваш угризения – каза той. – Ти не си агент, от който се очаква да устои на разпит. Освен това, явно си направила нещо както трябва, щом си жива.

Тя го погледна разтревожено.

- Мисля, че онзи Джин гледа на мен като на някакъв див кон, който трябва да опитоми – рече тя. – Непрекъснато ме докосва и ми говори как ще ми хареса да бъда с него.

- Той никога няма да може да разбере колко е грешал – каза Кърт. – Ще те измъкна от тук.

- От самолета?

- Не точно – отвърна Кърт и смени темата. – Имаш ли представа къде отиваме?

- Мислех, че ти знаеш – каза тя. – Аз съм затворник, забрави ли?

- А аз съм пътник без билет. Чудесна двойка сме.

Кърт се доближи до един от малките овални прозорци. Отвън все още беше тъмно, но той успя да забележи гладка сива повърхност с лек проблясък.

- Летим над вода – каза Остин. – И луната изгря.

Той погледна към китката си, за да види часа. Никога вече нямаше да остави часовника си като залог. Бъбрек може би, нотариалният акт за къщата си също, но не и часовника. Поне не преди да си намери друг.

- Случайно да знаеш колко е часът?

Тя поклати глава.

Двамата с Джо бяха стигнали до площадката около осем вечерта. Кърт пресметна, че товаренето на камионите и след това на самолета бе отнело около три часа. След това престояха на земята още два часа, значи са излетели около един през нощта. Той се приближи до десния прозорец, за да види дали ще може да зърне нещо от тази страна. Изгледът беше същият – само вода.