Клайв Къслър - Бурята

След около петнайсет метра камионът се изравни и после продължи напред по доста по-равен терен. Скоро спря отново. Шофьорът и спътникът му слязоха и затвориха с трясък вратите след себе си. Светлините от фаровете на втория камион се приближиха и проникнаха през дупките в брезента.

Джо се заслуша в шума на двигателя и виковете наоколо – имаше ехо. А и настилката беше станала по-гладка. Да не говорим, че шофьорът за пръв път гасеше двигателя откакто бяха тръгнали.

„Аз съм в склад!”

Това означаваше цивилизация – компютри, телефони и течаща вода. Може би дори машина за кока-кола в залата за почивка. По лицето на Джо се прокрадна усмивка.

Щом светлините на следващия камион се приближиха и после изгаснаха, той вече беше сигурен. Трябваше само да изчака докато всички камиони паркират за през нощта и после можеше да се измъкне незабелязано.

Миризмата на дизелово гориво стана по-наситена заради маневрите, които тежките машини правеха в очевидно тясното пространство. Най-после изгасна и последният двигател. Джо чу как някой говори.

- Хайде – прошепна той, – всички вън! Време е за бира!

Гласовете продължиха да отекват още известно време в тъмнината, но постепенно се отдалечиха. Дочу се звук от затваряне на тежка врата. Последва тишина. Джо най-вероятно беше сам.

Той изчака още малко, за да е напълно сигурен. След няколко минути реши, че вече е безопасно да излезе. Ако имаше пазачи, вероятно бяха разпределени така, че да пазят някой да не влезе в склада, а не да излезе.

Джо се промуши покрай бидоните и се насочи към края на ремаркето.

„Кърт трябваше да дойде с мен”, помисли си той. След няколко минути щеше да набира номера НАМПД. Подробното описание на самолетите „Бе-200” щеше да бъде предадено на военните, сателитът щеше да разпознае летящите машини и специалните части щяха да бъдат вдигнати на крак. Лейлани Тенър имаше много по-голям шанс да бъде спасена от тях, отколкото от Кърт и деветмилиметровия пистолет, който взе от охранителя.

Така Джо щеше да помогне и на двама им. Той беше доволен, че ще има този шанс и се наслаждаваше на мисълта, че Кърт ще плати сметката в „Цитронел”, след като признае, че Дзавала го е спасил.

Джо стигна до задната част на ремаркето и вдигна лекичко брезента. В склада беше тъмно като в рог. Можеше да види само предницата на другия камион, долепена за задната броня на неговия.

„Майсторски са паркирали!”, възхити се той.

После отново се заслуша и дочу нещо. Приличаше на далечно буботене. Като от двигател на камион, работещ зад стената. Или на дизелов локомотив в далечината. Влаковете се движеха по релси, а релсите отвеждаха до разни места. Това още повече го зарадва.

Джо развърза брезента, приплъзна краката си над ръба и се спусна. Докато се обръщаше настрани, за да се мушне между двата камиона, почувства нещо странно. Приличаше на замайване или световъртеж. Вероятно бе от продължителното седене. А може би липсата на вода влияеше на чувството му за равновесие.

Дзавала сложи ръка на капака на втория камион и се пусна внимателно. После се провря в тясното пространство между двете редици камиони. Бяха ги паркирали толкова близко един до друг, че им бяха прибрали огледалата, за да не ги счупят.

Джо пое покрай наредените камиони към това, което предположи, че е вратата на склада.

Отново му се зави свят и колената му се огънаха. Той се уплаши дали някои от микророботите не са изскочили от бидоните и не са влезли в ушите му. Това беше проблемът с малките неща: човек никога не знае къде са.

- Клечка за уши – промърмори Джо, – давам цялото си кралство за една клечка за уши.

Равновесието му се възстанови и той направи още една крачка. Този път усещането се появи по-бързо и беше по-силно и някак успокояващо. Джо го почувства в краката и врата си, сякаш го бутаха напред-назад. Дочу скърцане.

Опита се да не мръдне нито един мускул от тялото си. Усещането се повтори още веднъж. Не си въобразяваше. Не беше световъртеж. Не беше дори от роботите. Чувството беше истинско и изключително познато.

Сърцето му заби лудо. Започна да се придвижва по-бързо покрай камионите, а краката му се плъзгаха по металния под.

Щом стигна вратата в края на редицата вече усещаше как подът се движи под него в бавен, повтарящ се ритъм, нагоре и надолу.

Звукът на далечна морска сирена потвърди това, което Джо вече знаеше.

Намираше се на плавателен съд, а не в склад. Странното усещане за световъртеж се дължеше на факта, че под краката му имаше палуба на товарен кораб, който преминава през вълните под ъгъл.