Клайв Къслър - Бурята

Почти.

Остров Мале е толкова малък и застроен, че не е останало място за летище. Затова самолетите кацат на съседния остров Хулхуле, който по форма напомня на самолет и е покрит почти изцяло от главната писта на летището.

Кърт пътуваше на борда на „Еърбъс А380“ и наблюдаваше как другите пътници стискат с побелели кокалчета облегалките на седалките, докато самолетът се спуска все по-близо до водата. Точно когато изглеждаше, че предният колесник ще докосне вълните, се появи твърда земя и големият самолет кацна на бетонната писта.

- Еха! – дочу се глас зад него.

Кърт погледна назад. Джо Дзавала най-накрая се беше събудил. Късата му черна коса беше разчорлена, а тъмнокафявите му очи – широко отворени, сякаш беше ударен от ток.

- Следващият път ме предупреди!

Кърт се усмихна.

- И да проваля изненадата? Малко адреналин е добро начало на деня.

Джо погледна подозрително Кърт.

- Напомни ми да не ти позволявам да ми нагласяш алармата или звъненето на телефона. Вероятно ще избереш корабна сирена или нещо подобно.

Кърт се засмя. Двамата с Джо бяха минали заедно през десетки приключения, попадали бяха в безброй неприятности, много пъти им се бе струвало, че ситуацията е безнадеждна, но винаги успяваха да се измъкнат, обикновено в последната секунда.

Кърт често бе рискувал живота си, за да спаси Джо. И Джо бе правил същото за него. Това сякаш им даваше правото да се закачат един с друг в моменти на бездействие.

- С твоето хъркане – каза Кърт – не знам дали корабна сирена ще свърши работа.

Трийсет минути по-късно, след като преминаха през митницата, Кърт и Джо се озоваха на една открита лодка, позната като водно такси. То прекосяваше тесния проток между Хулхуле и Мале.

Кърт оглеждаше водата, а Джо беше забил нос в една кръстословица, върху която се трудеше през половината полет.

- Африканска котка с пет букви? – попита той.

Кърт се поколеба.

- Не бих избрал тигър – отвърна той.

- Така ли? – каза Джо. – Сигурен ли си?

- Напълно! Защо изглеждаш толкова уморен?

Обикновено Джо понасяше пътуванията доста леко. Кърт понякога се чудеше дали в рода на неговия приятел няма някаква тайна, която се предава от поколение на поколение, и която му позволява да прекосява десетки часови зони, без да почувства никакъв отрицателен ефект. Но сега под очите на Джо имаше тъмни кръгове и той изглеждаше изтощен.

- Ти си бил във Вашингтон, когато ти се обадиха – замрънка Джо, – на десет минути от летището. А аз бях във Западна Вирджиния, с петнайсет деца от младежката програма. Цялата събота и неделя обикаляхме страната и провеждахме курсове.

В свободното си време Джо ръководеше програма за деца, отраснали в града. Кърт често помагаше с излетите, но този път беше пропуснал.

- Опитваш се да не изоставаш от младежите, а?

- Това ме поддържа млад – засмя се Джо.

Кърт кимна. И двамата бяха спортни натури. Налагаше се да бъдат, за да издържат на натоварванията в отдела за специални задачи на НАМПД. Никога не знаеха какво ги очаква, само предполагаха, че ще е нещо изнурително, което ще изцеди всяка капка физическа и умствена енергия, която имаха.

За да оцелеят в подобни изпитания, двамата мъже се поддържаха в отлична физическа форма. Кърт беше по-висок, слаб и пъргав. Той почти всеки ден гребеше по река Потомак. Освен това вдигаше тежести и тренираше таекуон-до, не само за издръжливост, баланс и дисциплина, но и за да е подготвен в боя.

Джо беше по-нисък, с по-широки рамене и с телосложение на боксьор. Той играеше футбол в една аматьорска лига и се кълнеше, че е щял да стане професионалист, ако беше малко по-бърз. В момента изглеждаше обсебен от желанието да реши кръстословицата докрай.

Кърт дръпна вестника от ръцете му и го хвърли в кошчето.

- Остави очите си да починат! – каза той. – Ще ти трябват!

Джо погледна нещастно към смачкания вестник, сви рамене и облегна глава на седалката. После затвори очи и се отпусна под топлите слънчеви лъчи. Прекосяването на протока щеше да отнеме около десет минути.

- На почивка ли сте тук? – попита водачът на водното такси, опитвайки се да завърже разговор.

С бялата ленена риза с навити ръкави и тъмни слънчеви очила, Кърт приличаше на турист, пристигащ на отдавна жадувано място. Мъжът нямаше как да предположи друго.

- Тук сме по работа – отвърна Кърт.

- Това е добре – каза мъжът. – На Мале има много. Вие с какво се занимавате?

Кърт се замисли за секунда. Беше почти невъзможно да обясни какво точно прави екипът за специални задачи на НАМПД – занимаваха се с какво ли не. Реши да отговори кратко и ясно.