Клайв Къслър - Призрачният кораб

- Тръгвам пръв - обърна се той към останалите. Ако издържат мен, със сигурност ще издържат и вас.

Стъпи на ръба на един от илюминаторите и се заизкачва нагоре. Скоро се озова на покритата с пръст палуба.

Гамей го последва, а след това и Елена. Дюк остана на моторницата.

- Все едно сме попаднали на изоставен остров - отбе­ляза Елена.

- Да се надяваме, че наистина е изоставен - огледа се Гамей. - Не ми се ще да се сблъскаме с ловци на глави или канибали.

Пол съшо се огледа. Наистина все едно се намираха на сушата. Никакви следи от човешка дейност и тази стран­на обрасла могила насред Индийския океан.

- Сякаш е седял години наред в Саргасово море.

- Само че това не са водорасли - отбеляза Гамей

- Щом плава, значи няма пробойни - рече замислсно Елена, - макар че бая е нагазил във водата.

И Пол мислеше така.

- Може би растителността тежи.

- Вероятно - съгласи се Елена. - Доста е дебел расти­телният слой, а и пръстта под него съшо тежи. Дано няма големи вълни, докато сме на борда, че ако се разклати, със сигурност ще се килне настрани.

Корабът призрак подейства на Пол като инжекция ад­реналин. Искаше да разбере що за кораб е това и откъде се е взел. Той се приближи до края на палубата и се про­викна към Дюк:

- Хвърли ни греблата! Мисля, че можем да ги използваме.

Дюк извади аварийните гребла от едно шкафче и им ги подхвърли. Пол даде едното на Гамей, а другото задържа.

- И какво ще правим с тях - попита Гамей, - ще гре­бем, за да го откараме в някое пристанище ли?

- Това не е гребло, а лопата. Ще копаем. Ако корабът няма пробойни, значи цялата мръсотия е отвън, а вътре е непокътнат. Ще намерим люк и ще влезем вътре, за да огледаме.

- А вкъщи не мога да те накарам да почистиш листата в градината - измърмори Гамей.

- Защото не е толкова забавно.

- На мен идеята ми харесва - каза Елена.

- Ето, виждаш ли? - победоносно отбеляза Пол.

- Трябва да си на моя страна - обърна се Гамей към Елена. - Момичета срещу момчета, забрави ли?

- Извинявай! - отвърна Елена. - Но предпочитам да копая с греблото, вместо да вися в „Кондор” и да бездействам.

С усмивка на задоволство Гамей връчи греблото на Елена.

- Тогава ти му помагай!

Пол се позасмя и отново се провикна към Дюк:

- Стои наблизо? Ще се поразходим сред природата.

- Разбрано! - отвърна Дюк.

По-любопитен от когато и да било, Пол поведе групичката през лианите, нагоре към най-високата част на покритата с растителност могила. Ако беше прав, главната част от надстройката на кораба се криеше под нея

Той разгърна някакви храсталаци и спря.

- Вижте! - каза Пол и насочи лъча на фенерчето към купчина листа.

Огромен паяк с размерите на детска длан се спотайваше насред сложно изплетена паяжина. Беше жълт, с твърда хитинова обвивка, а не мек и космат като тарантула. Наблизо още един подобен паяк стоеше върху още по-го­ляма паяжина. Не направиха и три крачки и се натъкнах на още три паяка.

- Бляяях! - иамръши се погнусено Елена. - Отвратителни са!

- Трябваше ли да ни ги показваш? - възропта Гамей. - Имам чувството, че лазят по мен.

Тя се усука нескопосано, опитвайки се да провери дали има нещо на гърба.

Пол не успя да сдържи смеха си. Паяците открай време му бяха интересни, макар че и той трябваше да признае, че не иска един от тези в спалния си чувал.

- Хайде, стига сте се мотали - рече той и продължи напред, като гледаше да избягва паяците и по-гъстите храсталаци. Скоро стигнаха в подножието на върха, разположен почти в средата на кораба.

Гамей светеше с фенерчето, а Пол и Елена заизтгръгваха лианите и започнаха да копаят. Греблата се оказаха доста добри лопати и скоро тримата изкопаха в почвата тунел под четиресет и пет градуса. Гамей сложи длан на рамото на Пол.

- Спрете!

Той се обърна въпросително към съпругата си.

- Мисля, че чух нещо.

- Имаш предвид нещо различно от пъхтенето ми, за­дето трябва да върша цялата работа?

- Не се шегувам!

Пол стисна лопатата. Двамата с Елена носеха писто­лети, но никой не смяташе, че ще им потрябват при тези обстоятелства.

Гамей се огледа край себе си с фенерчето. Всичко из­глеждаше спокойно.

- Може да е огромен паяк - прошепна Пол. - Мама е дошла, за да защити бебетата, които открихме.

Гамей го тупна с юмрук по рамото.

- Спри! Имам лошо предчувствие.

Елена откопча кобура си и сложи ръка на дръжката на пистолета, като каубой, готов за престрелка.

Лек ветрец прошумоля през листата и отмина. Точно тогава и Пол чу нещо. Приличаше на измъчено дишане - ниско и хрипливо. Продължи не повече от няколко се­кунди и после спря. Пол се вгледа в растителността, но не видя нищо.