Клайв Къслър - Призрачният кораб

Пол и Гамей изтичаха към вратата на трапезарията. В бър­зината Гамей се подхлъзна в калта и повлече Пол със себе си. И двамата се озоваха на пода и опряха гърбове в стената.

Фенерчето на Пол го нямаше, но Гамей откри своето и го насочи към вратата на кухнята. В светлината на лъча се видя връхлитащо ги чудовище - четириметров кроко­дил с разкривени зъби и грозна, тъпа муцуна. Хвърли се към тях, точно когато Пол успя да извади пистолета си. Отекнаха няколко изстрела, а куршумите се забиха със свистене в зейналата паст на създанието.

Гамей изпищя, но гърмежите заглушиха всички зву­ци, а куршумите се забиха в мозъка на чудовището. Кро­кодилът се стовари на корема на Пол като чувал цимент и го остави без дъх. Чудовището нито се мяташе, нито хапеше предсмъртно. Просто потрепна и застина.

Муцуната му притискаше гърдите на Пол. Късите му предни крайници лежаха върху ръцете му, а от пастта му сс носеше непоносима смрад.

Едва сега Пол усети, че се е облегнал на Гамей. Тя го стискаше през кръста с едната ръка, а в другата държеше фенерчето, насочено към мъртвото създание.

- Елена? - провикна се Пол. - Добре ли си?

Елена излезе от кухнята понакуцвайки.

- Добре съм. Изкълчих си крака, но мога да вървя.

Пол сс отдръпна от Гамей и се облегна на стената до нея.

- Добра работа с фенерчето - каза той. - Добре ли си?

Тя кимна.

- Странно, но вече не ме е страх от паяци.

Пол се засмя. От всичките ѝ великолепни качества, на две не можеше да устои - непреклонният ѝ дух и чувството ѝ за хумор.

- Обичам те! - рече той. Приведе се и я целуна, въпреки калта, която покриваше и двамата.

- Е, май ще вечеряме крокодилско - каза Гамей.

- Не - отвърна Пол. - Но поне той няма да вечеря с нас.

- Добри ботуши ще излязат от него - огледа го Елена. - И хубава чанта.

Всички се засмяха.

- Откъде се е взел? - запита се на глас Пол. - Не може да е живял тук.

Гамей посочи с фенерчето си следите от нокти и дирята, която тялото на съществото бе оставило в калта.

- Явно е живял на кораба - каза тя. - И ни е последвал.

- А какво прави крокодил на кораб? - зачуди се Елена. - Да не говорим за гората над нас?

Пол не спираше да мисли за същото, откакто откриха кораба.

- Кърт и Джо веднъж ми разказваха за една своя спа­сителна операция. Корабът бил на сушата от няколко го­дини, край един резерват на брега на Мианмар. НАМПД се съгласили да помогнат, защото от него изтичало гориво във водата. Кърт ми каза, че го намерили, почти сраснал се с почвата. Целия бил покрит с плевели, пълен с растения и насекоми. Трябвало буквално да го откопаят. Подозирам, че и този кораб е имал подобна съдба - огледа се той.

- Колкото и странно да ви се струва на фона на прек­расното време, което имаме през последните дни, но тези месеци наоколо бушуваха мощни бури - каза Елена.

- Значи корабът е бил на сушата години наред и после някоя буря го е откъснала и го е отнесла в морето - от­гатна Гамей.

- Може би - кимна Пол. - А това клето създание е било иа борда, докато корабът е отплавал.

- Защо просто не се е гмурнал и не се е върнал на бре­га? - попита Елена.

- Може би бурята е била твърде силна - предположи Пол.

Гамей огледа мъртвото животно. Беше голямо в сравнение с тях, но за крокодил не бе особено едро.

- Знам, че соленоводннте крокодили могат да преко­сяват големи части от океана, но този ми се вижда разли­чен. Мършав, някак. Може да е друг вид.

Пол кимна. Звучеше логично.

След това се изправи и подаде ръка на Гамей. В този момент забеляза голямата картина в рамка зад тях. Плат­ното беше почерняло от плесен и гнилоч и от картината не се виждаше почти нищо, но в долния край на рамката имаше месингова плочка, на която пишеше нещо.

Пол се опита да я изчисти. Плочката си оставаше тъмна и патинирана. Не след дълго обаче се откри част от гравирана дума. Пол успя да види последната част от името, „...та". Но колкото и да се мъчеше, не успя да различи нищо повече.

- Не може да бъде - прошепна той.

- Не може да бъде какво? - попита Гамей.

Той си спомни колко стари бяха кухненските уреди, колко голям бе корабът, спомни си знака на чинията.

- Може и да сте прави - каза той на Гамей. - Това може и да е кораб призрак.

Гамей го изгледа с присвити очи.

- За какво говориш?

- Да отидем на мостика - каза той. - Не искам да при­бързвам със заключенията.

Отне им около двайсетина минути да намерят мостика. Беше им неприятно да стоят там, зад покритите с кал про­зорци, сякаш целият кораб беше погребан в огромен гроб. Пол претършува всеки шкаф и чекмедже.