Клайв Къслър - Призрачният кораб

- Няма карти, няма дневници, няма нищо ценно...

- Точно като в склада - замисли се Елена. - Някои е ошушкал целия кораб.

Накрая Пол откри нещо, твърде тежко за вземане: кам­бана с размерите на кошница, прекатурена на една страна. Той я претърколи, за да я огледа и му се стори, че има нещо гравирано върху едната ѝ стена. Надписът бе по-дълбок, отколкото този на рамката. Пол го почисти от мръсотията и отдолу ясно се видя името на кораба – име, което той разпозна, което всеки би разпознал, ако се въл­нува от потънали и изчезнали кораби.

- „Уарата“! - каза Пол. - Не мога да повярвам. Това е „Уарата“!

Показа името на Гамей, която беше също толкова изненадана, колкото и той.

- Защо ми е познато? - попита Елена.

- Защото е прочуто - отвърна Пол. - Това е параходът „Уарата“, притежание на компанията „Блу енкър“, изчез­нал с екипажа и пътниците си през 1909 година. Всич­ки мислели, че е потънал в буря някъде между Дърбан и Кейптаун. Не открили отломки. Всъщност не открили нищо - дори спасителна жилетка или шамандура.

Елена присви очи.

- Казваш, че този кораб, целият омазан в кал и покрит с лиани, е стогодишна знаменитост, която се предполага, че би трябвало да е на дъното на океана?

Пол кимна.

- Казах ти, че печките са стари - рече Гамей.

Пол се засмя и се замисли за иронията.

- Всеки, който се е занимавал с подводни изследвания, е търсил този кораб. Ловци на съкровища, морски истори­ци, авантюристи без работа... Дори НАМПД се е опитала, с помощта на онзи известен писател 1... не му помня име­то. Мислехме, че сме го открили, но се оказа друг кораб.

- Нищо чудно, че никой не е могъл да го намери - каза Елена, - защото никога не е потъвал.

- И въпросът е къде е бил през всичките тези години. И понеже е празен, какво се е случило с пътниците и еки­пажа? - заключи Гамей.

1Става дума за Клайв Кьслър.

Летище „Инчхън“, Южна Корея

Пасажерите на палет 264 на „Еър Франс“ от Париж до Сеул се приготвяха за слизане доста нетърпеливо, като хора, държани в метална кутия твърде дълго време. Сякаш единайсетте часа в самолета бяха по-търпими от петте минути, в които трябваше да си приготвят багажа и да слязат на терминала.

Ето защо почти всички недоволно изсумтяха, когато г и уведомиха, че обичайният изход не работи. Пасаже­рите трябваше да излязат по стълбичката в задния край иа самолета.

Необичайните обстоятелства значеха, че тези отзад ще излязат първи, а на тези в първа класа щеше да им се наложи ла изтърпят огромно забавяне.

На най-първия ред, на седалка 1А Артуро Солано не можеше да скрие яда си. Единствената му утеха бяха няколкото минути повече с американската красавица до него. По време на полета бяха разменили едва няколко думи, но когато останалите пасажери от първа класа си тръгнаха, тя се обърна към него.

Познаваше този поглед. Няколко думи за изкуство и партита и на повечето жени им омекваха коленете. Сега щеше да го попита дали може да отиде на партито или да излязат на вечеря.

Със загадъчен погледа тя изчака и последните пътни­ци да излязат и после се усмихна.

- Знам какво искаш - каза той на най-добрия си ан­глийски.

- Така ли? - погледна го тя.

- Разбира се. Ще се радвам да те добавя в списъка с гости.

- Поласкана съм - рече американката и хвърли поглед към вратата на пилотската кабина, която в този момент се отвори. - Но след като ти няма да ходиш никъде, няма нужда да ходя и аз.

Солано се обърка. Объркването му нарасна, когато трима корейци в тъмни костюми влязоха през уж повре­дения преден изход. Солано се надигна, възмутен и упла­шен, но жената бързо го убоде с нещо. След първоначал­ния шок Солано усети как го наляга дрямка и се отпусна в ръцете на жената.

Малко преди да заспи дълбоко, видя още един мъж - в бял ленен костюм, същия като неговия, със същата прическа и същата козя брадичка. Всъщност, докато но­водошлият го наблюдаваше, надвесен над него, Солано имаше чувството, че се взира в огледало.

- Кой... си... ти? - успя да прошепне Солано.

- Аз съм ти - отвърна мъжът.

Озадачен и твърде замаян, за да може да попита още нещо, Солано заспа.

Двама от корейците приклекнаха до него и го вдигна­ха. Прибраха го в една количка за храна, а жената хвана Джо подръка.

- Време е да вървим - каза тя. - Акоста е изпратил шо­фьор да вземе Солано. Говори възможно най-малко. Ще запишем гласа на Солано и ще ти предоставим записа, за да го имитираш.

- Няма проблем - рече Джо. Взе куфарчето на Солано и последва жената към задния край на самолета.